Промяната ме връхлетя днес с появата на една ектоплазма, на не напълно материализирания образ на моята учителка от началното училище г-жа Кирова. Тя се появи, без съмнение, за да ме спаси. Къпех се, нищо не виждах, протегнах се да взема самобръсначката, ритнах една пластмасова кофа, тя падна и тогава стъпих върху неправилния ù цилиндър; трудно е да се задържиш върху мокра търкаляща се кофа, затова прехвърлих цялата си тежест върху другия крак и сцеплението му с плочката не издържа; падането стана напълно неконтролирано, без никаква грация. Паднах с глава между бидето и тоалетната чиния на сантиметри от щръкналата четка за почистване на тоалетната. Избегнах най-грозната и унизителна смърт, защото тази четка можеше да пробие черепа ми през очната кухина и това щеше да е най-позорната възможна гледка, особено за мъртвец. Непоправимо.
Кирова се появи в мъглата от пръски, като холограма, не като плътен обект от нашия свят, но с неотразимото присъствие на моята обичана учителка от началното училище.
– Владимире, каква беля щеше да стане!
– Г-жа Кирова, без да искам, стана – веднага придобих манталитета на ученик от втори клас.
– Животът е дар, Влади, не си играй с него.
Бях гол, г-жа Кирова бе на същата възраст, на каквато ми преподаваше преди години, сега бяхме почти връстници и стоях пред нея с цялото си възхищение и страхопочитание от ония години. Страшно се притесних.
– Извинете, само да си взема кърпата – понечих да я заобиколя.
– Ако искаш, протегни се направо през мен, няма проблем. Внимавай да не вземеш пак да паднеш. За нас голотата не е интересна – отвърна Кирова.
Промуших ръка през нея, през този облак от капчици с човешки разум, и взех кърпата. Увих я около кръста си и това донякъде ме успокои.
– Нали знаеш, че беше любимият ми ученик, и сега като видях, че ще си пробиеш главата, трябваше да се появя и да дръпна четката.
– Как разбрахте, че така ще стане?
– Нашето време е друго – имаме предчувствия и повече време за реакция. Повече време и много малко физическа сила.
Не вярвах на ушите си, още по-малко на разума си.
– Не искам да съм невъзпитан, но вие мъртва ли сте?
– Не като другите мъртви. Още съм наоколо, много деца съм учила и ги обикнах и така се създаде една връзка, неподвластна на времето. Свързана съм с тоя свят и с децата и съм нещо като куриер. Така да кажем.
– Благодаря, че ме спасихте, госпожо. Много мило от ваша страна.
– Далеч си от спасението. Живееш безсмислено. Беше опит да се преродиш, уж нещастен случай. Но толкова грозно щеше да стане. Ужас. Не можех да го позволя, не и за теб.
– И сега какво да правя, знаете, че винаги съм ви слушал… – Приближих се една стъпка към нея и фантазменият ù образ моментално отстъпи една крачка. Имах чувството, че съзнанието ми я прожектира пред мен.
– Сега си като другите. Всички усещат, че има нещо друго, някаква друга логика и по-прекрасен живот, но никой не прави нищо по въпроса. Никой не е готов да си мръдне и малкия пръст, за да промени нещо. Ти колко секунди отделяш на ден, за да промениш нещата? Кажи ми, момченце, колко. – Гласът ù бе както си го спомнях от училище. За малко да заплача в тази топла баня.
– Госпожо Кирова, моите уважения, но вие сте ектоплазма, вашият вид е толкова нереален, че вместо да ме стимулира да променя нещо, по-скоро се отчайвам. Радвам се искрено да ви видя, като дете ви слушах с отворена уста, науката я имаше написана черно на бяло в учебниците и напредъкът бе ясен, урок след урок, а сега чувам съвети от облак с вашия глас.
– Успокой се! По-висшите науки не са в книгите. Не може да са в книгите, защото искат отдаване, не учене.
– Да, но реалният живот ми изпива силите. Не ми остава време за друго…
– И после падаш в банята и ако не се появи някоя ектоплазма, което е изключително рядко явление, умираш. Едно на минус шестдесет и осем милиарда – толкова е рядко, ако се чудиш. Странно е как нещата се разделят на реални и нереални и след това нереалните неща се приемат за несъществени. Реалният живот често е нереален по своите резултати и постижения.
– Добре, вярвам ви. Но това са само думи, като в езотеричен роман. Мистика, злоупотребяваща с мечти. Не мислете, че не съм чел и не съм се вълнувал, но не мога да мръдна и крачка напред. Духът изкусител трябва да се докаже, трябва да извърши някакво реално дело, иначе всичко се изпарява, да кажем, при първи петли. Извинете, че така ви говоря, защото вие сте духът, а точно от вас нямам право да искам нищо повече.
– Искаш практическо пособие, пътеводител някакъв.
– Да си призная, най-добре е машина, уред… но не махалото на хипнотизатор, багети или плексигласови пирамиди. Това са детски играчки. Трябва ми нещо… да го наречем „уред за космическо съзнание“ или „правилните очила за по-висшия свят“, или „аура, стигаща до небето“.
– Скромността краси човека – иронично добави Кирова.
– Съжалявам, че така направо, но от малък съм свикнал да се уповавам на вас и сега когато сте тук, колкото и свръхестествено да е това, търся от вас конкретна помощ. С нетърпението на току-що спасен.
– Добре. Ще видя какво мога да направя. Сега си легни, защото след малко ще получиш ужасно главоболие, което утре в десет ще ти мине. Довиждане засега. – И тя се изпари.
Аз отворих вратата на банята, това полутъмно, замъглено от пара пространство, където могат и да се случват странни неща, и външният свят се плисна пред очите ми в целия му див хаос. Както бе казала, получих страшно главоболие.