Тя се усмихва още по-широко и пленително, макар че не ми е ясно как е възможно това, и прави плавен кръг с ролерите си. После набира скорост и се втурва към другите хлапета. В кутията за милостиня пред мен, оказва се, има пакетче дъвки. Вероятно е имала само това. Подарила ми е единственото съкровище, което има.
– Тя ли е? – пита змеят съвсем тихо.
– Да. Намерихме го.
– Глупак – изръмжава със змейския си глас. – Питам те тя ли е?
– Какво… – излиза от устните ми, но още преди да съм го казал, разбирам какво има предвид.
Сърцето ми започва да тупка лудо. За миг губя способността си да мисля логично, коленете ми треперят неудържимо и въобще цялото ми тяло сякаш не е мое.
„Чакай ме!“
Така ми бе казала. Може и да ми се е счуло тогава, но това ме държа жив всички тези двеста и няколко години. Едва сега се замислям – защо търсих йеван толкова упорито и толкова дълго? Какво ме е грижа за този болен и уродлив свят? Защо ми е да търся лек за недъзите и уродливостта му, щом като няма кой да изцели раната в сърцето ми?
„Тя ли е?“ – питам сам себе си.
Не знам. Надявам се. За мен, тъй или инак, друг път няма.
Редактира: Вихра Манова
Публикации:
1. Алманах „Български фантастични ваяния 2008“ – „ЕГИ“, 2008 г.
Неизречени думи, неназовани зверове
Красимира Стоева
Елица често се питаше защо никой не чува тайнствения шепот, изчезващ сред воя на вятъра, нито вижда черните ръце на гората, нито долавя мириса на смърт и пепел. От малка знаеше, че в дълбините на планината се крие страшна стихия, която дреме, ала един ден ще се развихри и няма да знае покой, ни жал, ни пощада. Виждаше похожденията на злата сила в съня си, а понякога съзираше плискащата кръв, чуваше писъците, долавяше ужаса… дори будна. Звярът се спотайваше, но с всяка нова луна ставаше все по-голям, все по-свиреп и трупаше злоба.
Пълната месечина грееше в небето, а оранжевите езици на огъня разпръскваха златни отблясъци върху седянката в двора на Станковата къща. Десетина моми от махалата предяха и шиеха. Уж работеха, а час по час хвърляха пламенни погледи на избраниците си, дошли да им свирят и да пригласят на песните им. Беше шумно и весело, есенната вечер се изпълваше с шеговити подвиквания и смях.
Елица бе приседнала на крайчеца на една пейка, свела поглед към ръкоделието си – бродерия, неравна и неумела. Знаеше, че не я желаят, макар да я бяха повикали. Канеха я със скрита надежда, че няма да иде. Появеше ли се пък, все за миналото приказваха. Така беше и този път. В случайно разменените думи за нея девойката долавяше пренебрежение и присмех, а върху лицата на младите срещаше враждебност.
Стоеше и чакаше – не за сплетниците и злите погледи беше дошла… Ето че на портата се появи Деян, синът на най-имотния човек в селото, на стария Гюро, дето я прибра, майка ù като се удави в реката. Младежът бе висок и широкоплещест, русоляв и къдрокос, с румено лице и дяволита усмивка. Макар да го виждаше всеки ден, не можеше да му се нагледа, а щом срещна погледа му, сърцето ù затупа силно. Тя изпусна кълбото с конци и нишката се разви. Изтърколи се тъкмо до краката на Миланка, която го вдигна да ù го подаде.
– Вземи, сестричке – рече тя и бе единствената, която ù говореше на галено, единствената, дето я смяташе за не по-лоша от другите моми.
Елица кимна за благодарност, но не смееше да срещне хубавите, кротки като на сърна кафяви очи на Миланка. Нямаше думи на признателност за подкрепата на едничката си дружка, нито думи, с които да моли за прошка за онова, което не бе сторила, но възнамеряваше да изпълни още същата нощ.
– Няма е, клетата – захвана да обяснява стрина Никула на Станковица, макар всички да знаеха. – Тъй е, като е прекарала половината си живот в гората. А майка ù, Дафина, беше луда и не я е научила да говори…
Тъй си беше. Елица израсна с песента на гората – поривите на вятъра и шумоленето на клоните, ромоленето на потока и крясъците на птиците. Улавяше всеки звук и успяваше да го отличи от безбройните шумове, които я заобикаляха. Можеше да върви часове наред със затворени очи, намираше пътя си по тайнствения говор на дърветата и единствена тя разбираше езика на планината. Нито веднъж не чу майка си да проговори, нито да запее, нито да извика. Дори из къщата Дафина се движеше тъй безшумно, сякаш бе сянка, а не човек от плът и кръв. Детето се научи да долавя стъпките ù, които никой друг не би усетил, да се вслушва в дишането ù, а понякога му се струваше, че може да чуе туптенето на сърцето ù…