– Добра среща! – каза Росен и побърза да дойде при нея. – Откога не си идвала… Най-сетне моето слънце изгря за мен!
Младежът се смееше и показваше равните си, бели като бисери зъби, които се открояваха на мургавата му кожа. Чуден беше този Росен – тялото му бе слабо и източено, крехко на вид, а движенията му бяха изпълнени с лекота. Лицето му беше почти нежно, но тънките устни, правият нос и твърдият поглед заличаваха всяко впечатление за отстъпчивост. Момичетата от селото тайно въздишаха по него, скришом ходеха да го задяват и всякак се опитваха да го привлекат. Той беше мил, но им отделяше време колкото да продава стоката. Единствено на Елица говореше, ала тя се вълнуваше от друго.
Девойката се пресегна и докосна с пръст малката червеникава камбанка, която си беше харесала. Езичето съвсем леко се удари в кованата повърхност, но издаде тих, кристален звън, сякаш ледени висулки се разбиваха в замръзналата река. Не беше обичаен този звук, нито материалът и простата изработка го предполагаха, а сякаш магия беше заключена в малкия предмет. Елица кимна, доволна от избора си, и вдигна глава към Росен.
– Искаш ли я? Ще ти я подаря, но… Трябва да ми се усмихнеш в замяна! Изглеждаш толкова тъжна, а си хубава, като се смееш…
Тя знаеше цената на звънчетата и го дари с най-слънчевата си усмивка. Повтаряше се всеки път при срещите им. Той говореше, а тя го слушаше, без да продума, без да даде знак, че разбира думите му, без да търси близостта му. Не се опитваше да вникне в приказките му, а се увличаше от звученето.
Росен свали камбанката от клона и ù я подаде. За миг пръстите им се докоснаха и тя усети потръпването му при този допир. Знаеше как сърцето му се разтуптява по-силно, щом тя е наблизо, ала изпита само досада от трепетите на младежа. Пое подаръка, разлюля го, за да се наслади на звука, и скръсти ръце пред гърдите си. Продължаваше да гледа засмяна Росен, а той се готвеше да ù разкаже нещо, но гневен глас го възпря:
– А, значи на тази раздаваш стоката! Проклетница и непрокопсаница, дето се бута да получи нещо наготово. Нали живее в чорбаджийската къща, да си плати тогава…
Росен застана между мъжа и изгората си, а Елица изслуша тия лоши думи, без да се смути или да отстъпи назад от сергията. Водачът на чергарите бе грамаден, черен и свиреп, имаше разкривени черти, дебел нос и остра, четинеста брада. Ядосан, изглеждаше по-страшен от всеки друг човек, когото девойката бе виждала. Само че в планината и в сънищата си тя беше срещала по-ужасяващи създания от него.
– Аз съм правил звънчетата, аз си знам дали да ги продавам, или подарявам – отвърна Росен тихо, но в гласа му имаше предизвикателство.
– Тъй ли? Тъй ли ще ми говориш…
Мъжът се вбеси не толкова от постъпката на Росен, колкото от отговора му. Пристъпи към момчето и замахна да го удари, но внезапно ръката му се спря и той я отпусна. В погледа му се криеше заплаха по-късно да накаже сина си за проявената дързост, но се обърна и се отдалечи. Една жена, която имаше безгранична власт над него, беше излязла иззад прострените черги. Жена, пред която дори този препатил мъж се чувстваше като малко дете. Свилна беше висока, с къдрави златни коси до кръста и сини очи, бистри като планински извор. Изглеждаше млада и само по погледа ù се разбираше, че е пазителка на вековна мъдрост. От нея Росен беше взел изящните си черти, на баща си приличаше единствено по бакърения цвят на кожата, катраненочерните коси и маслинените очи.
Елица изпита хлад и усети смущение, щом срещна погледа на русокосата. Върнаха се обидата и срамът от ония дни, когато обикаляше из гората, а приказно красивите горски духове я пъдеха от сборището си. Майката на Росен също не я харесваше – всеки път я гледаше лошо и девойката чуваше в главата си древните заклинания, с които се опитваше да я прогони. Спомни си за думите на Никула една вечер на седянката:
“Каква жена има главатарят на скитниците! Че е хубава – хубава е… Само че не е от тоя свят, то и името ù е едно непривично… А като го гледам какъв е черен и страшен като караконджул, как гледа като таласъм и е готов да разкъса някого, не ще да е отишла при него по своя воля. Насила я е взел, ама не от някое село, а направо от самодивската поляна. Я ризата ù е откраднал, я в черна магия я е оплел, та да не може да се върне при своите. Седи си тя на вид кротка и се прави на хорско чедо, но кой знае какви злини крои… От този край на планината ще да я е откраднал. Преди седемнайсет лета, мъничка бях тогава, пак бяха дошли чергарите. Дали е бил с тях, не помня, но така ще да е било…“