Росен остана да живее при Елица. Тя не показа, че се радва на присъствието му, ала не се опита да го прогони. Младежът пое къщната работа, а всичко, с което се захванеше, му идеше отръки и се получаваше бързо и красиво, сякаш го е учил много лета наред. Искаше да се грижи за Елица, правеше всичко, за да я зарадва. Беше донесъл сечивата си и се захвана с нещо, дето друг майстор не би могъл да стори, ала на него се удаде. Събра медните и железни предмети от къщата и ги преправи на звънчета най-различни по вид. А гласчетата им сякаш звъняха с още по-ясен и омаен звук. Девойката ги закачаше по вратите и прозорците, висяха на гроздове от тавана или пред къщата, а вятърът ги караше да трептят и да изпълват въздуха с непознати гласове. По звученето на камбанките, които тя разместваше няколко пъти на ден, той можеше да познае дали е тъжна или весела, дали би го изслушала или предпочита да остане сама. С времето се научи да отгатва какво ù е на душата, да разчита погледите и жестовете ù.
А тя живееше в своя таен, горски свят, приемаше съществуването на Росен, ала странеше от него. Занимаваше се с домакинството – приготвяше странни гозби, в които слагаше билки от пръстените делви на майка си, та храната винаги имаше сладникав привкус. Често стоеше неподвижна край прозореца и се вслушваше в звуците на гората или часове наред разресваше гъстата си тъмночервена коса, която ù стигаше почти до коленете. Щом паднеше мрак, край огнището Росен ù разказваше случки – за себе си, за странстванията из безбройните села в планината, за легендите, които беше научил от жените в стана. Девойката го оставяше да говори, и си даваше вид, че се вслушва в приказките му, макар светът на хората да ù се струваше чужд и далечен.
– Майка ми не те мрази – рече ù той една вечер, защото беше забелязал искрите, прехвърчащи между двете. – Веднъж, още щом дойдохме в селото, те е видяла да разговаряш със старата Милуша. Затуй се е настроила против теб. Онази жена е магьосница – някога изгорила ризата на мама, за да остане завинаги при баща ми. Само веща жена би могла да го подучи какво да стори, обикновен човек не знае как да го направи… Оттогава двете враждуват. Майка разправя, че тази Милуша е зла юда и все гледа как да напакости някому…
Елица кимаше, за да покаже, че следи думите му. Знаеше, че старицата е горски дух, както и да я наричаха хората, но не вярваше, че е искала да ù навреди. Тъкмо напротив – струваше ù се, че юдата ù беше казала все разумни неща. Само дето не можеше да ги изпълни…
По-късно девойката се прибра в спалнята си и както всеки път залости вратата. Росен се сви на пода пред огнището и не подозираше, че слабостта, обземаща го подир мръкване, и дълбокият сън не са предизвикани единствено от изтощителната работа.
Росен така и не научи защо изгората му избяга от селото, защо изостави света на хората и се върна към дивото си съществуване в гората. Никой не знаеше, че онази вечер тя се сблъска неволно с чорбаджи Гюро. Беше се смрачило навън, а свещите още не бяха запалени, та в полумрака тя първо го сбърка с Деян и аха да се зарадва. Подир това я лъхна миризмата на люта ракия и различи разкривените черти на господаря на дома. Пиян беше, ала туй не я изненада – от месеци той все така ходеше, говореше завалено и едва се крепеше на краката си. Очите му бяха кървясали, лицето – мораво и се задъхваше.
Мъжът я притисна към стената, с едната си ръка я държеше здраво да не избяга, а с другата се опита да смъкне сукмана ù. Ризата ù се разтвори и той бръкна в пазвата ù. На Елица се прииска да му каже да не я стиска тъй силно, че я боли. Ала нямаше глас и не владееше думи, а той не вдигаше очи към лицето ù, за да му заговори с поглед. Опипваше я грубо и тя се уплаши, че ако помръдне, ще я удари. Не се страхуваше, че той ще я нарани, а по-скоро изпитваше ужас от това, което тя би могла да му стори, ако се разбеснее. А чорбаджи Гюро ù заговори на пресекулки:
– Реших що ще сторим… Ще се венчаем заедно с Деян и Миланка! Да… Добро ти правя, чедо. Теб никой ерген няма да те поиска, ама аз не съм придирчив човек. Две булки ми взе Бог, но ето – трета ми праща. Едно време майка ти не ме щеше, но ти ще си по-добра от нея…
Елица едва си поемаше дъх, ала без сама да разбере как, за първи път през живота си използва гласа си – беше нещо средно между вик, стон и хлипане, а звукът прозвуча толкова нечовешки, че тя сама потрепери. Гюро най-сетне я погледна в очите. Тя опита да се засмее, но изражението не ù се подчини. Усмивката ù се получи така хищна и разкривена, та мъжът я пусна и отстъпи назад. Загледа я сякаш рогатият седеше отпреде му, а подир туй се прекръсти. Отдръпна се и кой знае какво щеше да стори, но Елица не го дочака, ами се втурна към стаята си.