Видението трая само миг, Враната се сниши и отлетя към вратата. Там стоеше високо и тъмно същество – със синкавобледа кожа и блестящи воднисти очи. За първи път от седем лета Елица видя майка си. Сама отнела живота си, подир смъртта си Дафина се беше превърнала в бродница, обикаляше в най-тъмните нощи и търсеше отплата за нещастието си. Значи нея бяха виждали хората край гората, тя беше плашила преминаващите пътници и беше морила заблудения добитък. А може би не само животните, а и злочестите деца и жени, които се изгубиха без следа през изминалите вледеняващи зими.
Черната фигура потропа на вратата, а след това отново и отново. Враната беше кацнала на стряхата и от мястото ù Елица успя да съзре съненото лице на чорбаджи Гюро, когато отвори. Погледът му беше занесен и той като че не разпозна мъртвата. А и тя не му остави време – нахвърли се отгоре му и зъбите ù се впиха във врата му. Мъжът навярно пак беше пил, едва имаше сили да се противи и не успя да я отблъсне от себе си. Тялото му се мяташе, ръцете му безпомощно дърпаха парцаливите дрехи на бродницата, ала нямаше за него спасение.
Елица потрепери, не искаше да гледа повече. След миг отвори очи в горското си скривалище и стана от постелята. Майка ù бе усетила присъствието ù и щеше я посети. Свали резето и излезе от стаята. Росен спеше спокойно, упоен от билките ù. Тя се наведе и се загледа в кроткото му мургаво лице. Изпита непознато чувство на умиление при вида му. Не посмя да го събуди, а и не би могла. Искаше да е сигурна в него – макар заспал да изглеждаше невинен като пеленаче, тя знаеше, че мъжки сънища сънува.
Застана до вратата и зачака. Пътят от селото беше дълъг, ала нощните създания от мрака се движеха по тайни, преки пътеки – скоро сянката на бродницата се появи между дърветата и пресече заснежената поляна пред къщата. На прага се спря и загледа недоволно връзките чесън, окачени на вратата.
– Свали ги, дъще, да вляза!
Думите се лееха ясни и напевни, Елица не можеше да се насити на гласа на майка си. Молбата беше изречена ласкаво и нямаше как да ù се противопостави. Тя свали всичко, що пазеше от злите сили, и се отдръпна навътре в стаята. Бродницата я последва и на светлината на догарящия огън девойката успя да я разгледа. Беше си все същата висока и красива жена, но лицето ù изглеждаше по-костеливо, а светлите очи бяха изгубили цвета си и жълтееха. Кожата ù беше сива, а тялото ù изглеждаше подуто – такива бяха вампирите, само кръв и месо, без кости. Парцаливите дрехи и тъмните разбъркани коси бяха мокри и от тях по дъските на пода се стичаха струйки ледена вода.
Някогашната Дафина огледа стаята и очите ù се спряха върху Росен. Тя пристъпи към него, но Елица ù препречи пътя, застана между младежа и бродницата.
– Хубаво момче е. Пусни ме, дъще, жадна съм. И за тебе ще има…
Девойката поклати глава отрицателно и с поглед посочи към селото.
– Седем зими чаках стария безбожник да забрави магическата преграда около къщата си през Мръсните дни. Жена му, дорде беше жива, не пропускаше да я сложи, но ето че нямаше този път кой да го опази… Кръвта му беше тъй горчива, както грешна беше душата му. Защо ме гледаш така?… За другите ли ти е жал? Трябваше да възвръщам силите си с кръвта на невинни, за да мога да отмъстя. Ето, вече е сторено! Сега сме заедно. Ще живеем двете както преди.
Както преди… Елица си припомни дните на детството си, когато кошмарите бяха все още бледи, а ужасното бъдеще – далече. Времето, когато спяха прегърнати, слушаха шепота на гората и нямаха нужда от нищо друго. Времето, преди Дафина да се хвърли в реката, поради причина, която девойката не научи. Искаше тези дни да бъдат отново, ала знаеше, че миналото не се връща. Нейната красива, добра и мълчалива майка си беше отишла завинаги. Грях беше да посегнеш на себе си, и затуй бе станала такава. Бродницата носеше чертите на Дафина, но прекрасният глас не ù принадлежеше. Друга сила говореше вместо нея.