– Да си призная, най-добре е машина, уред… но не махалото на хипнотизатор, багети или плексигласови пирамиди. Това са детски играчки. Трябва ми нещо… да го наречем „уред за космическо съзнание“ или „правилните очила за по-висшия свят“, или „аура, стигаща до небето“.
– Скромността краси човека – иронично добави Кирова.
– Съжалявам, че така направо, но от малък съм свикнал да се уповавам на вас и сега когато сте тук, колкото и свръхестествено да е това, търся от вас конкретна помощ. С нетърпението на току-що спасен.
– Добре. Ще видя какво мога да направя. Сега си легни, защото след малко ще получиш ужасно главоболие, което утре в десет ще ти мине. Довиждане засега. – И тя се изпари.
Аз отворих вратата на банята, това полутъмно, замъглено от пара пространство, където могат и да се случват странни неща, и външният свят се плисна пред очите ми в целия му див хаос. Както бе казала, получих страшно главоболие.
Чух звънеца на входната врата.
– Имате пратка – на вратата са двама от куриерска фирма с униформи. Единият ми подава документи. – Подпишете.
– Каква е пратката?
– Солариум.
– Не съм поръчвал солариум. Сигурни ли сте?
– Нали това е адресът… Владимир Петров, нали? Ето, това е обратна разписка, подател Валентина Кирова.
– Кирова ли казахте? Да, да, сетих се, разбира се… Дайте да подпиша.
Внесоха солариума в къщи. Вероятно им изглеждам прекалено развълнуван за човек, получил солариум. Не мога да им обясня, че не е за солариума.
– Колко ви дължа?
– За сметка на изпращача е. Нищо не дължите.
– Има ли посочен адрес на изпращача, телефон?
– Има посочена пощенска кутия – Централна поща, кутия 138.
– Няма ли други данни?
– Не. Не са посочени – отговори единият и си тръгнаха.
Камионът потегли по обичайния начин, но ако бе литнал, нямаше да се учудя. Обиколих солариума няколко пъти. Това е последната вещ, която бих ползвал. Солариумите са вредни, но тоя солариум е от Кирова – ще се жертвам за нея. Неудобно ми е вече да я наричам госпожа, та тя е на моята възраст.
Разопаковах пратката, намерих книжката за инструкции, а вътре бе пъхната бележка, писана на ръка:
„Влади, това не е солариум. Надявам се, това няма да те разочарова. Този уред е много специален. Приеми го като личен подарък. Приложенията му са наистина шокиращи. Моля те, експериментирай с него.
Валентина Кирова
P.S. Може да ме наричаш Валентина, сега сме по-скоро колеги.“
Хубаво писмо – отговор на моето хленчене – ето това е машина, уред, експериментирай. Уредът поразително прилича на солариум; може да влезеш вътре в цял ръст и да затвориш капака. Вероятно може да се монтира на покрива на кола и човек да пътува вътре, спейки чак до морето, и там пак да си живее в тоя хай-тек куфар, без да плаща за палатка. Надявам се Кирова, т.е. Валентина, да не чете мисли от разстояние, защото веднага ще си вземе обратно тенджерата за задушаване на хора. Това не е от неуважение, просто съм леко нервен.
Фантазирам си какви са шокиращите приложения на уреда. Готов съм да вляза вътре и да затворя капака. Започвам да чета инструкциите за ползване. Не са много и няма нищо техническо. Описания от рода на това: „Влизайте в камерата, когато сте спокоен, най-добре леко гладен, в добро душевно здраве и положително настроен към живота“ или пък „Не стойте повече от час в уреда, може да загубите важна информация“.
„Ако почувствате някакви неразположения – няма да ги описваме, защото различните хора имат различни неразположения – изчакайте спокойно да преминат и ако не преминат, преустановете сесията.“
„Откровено казано, не очакваме нищо лошо да ви се случи докато използвате уреда.“ – Това бе последното изречение в инструкцията за ползване. Напълно успокоителна инструкция за уред, който не се включва в контакта. Влязох вътре, затворих капака и зачаках.
Вътре бе абсолютно тъмно, никакъв шум не се долавяше отвън, имах чувството, както никога досега, че съм сам със себе си, все едно че не съществуват други хора, но това е субективно и все едно че не съм го казал. Изчаках, както си мислех половин час, излязох, оказа се, че съм бил вътре десет минути. Пристигна съобщение на мобилния ми телефон, че имам пропуснато повикване. Да – едната тайна на камерата се предаде неволно – вътре не работеше мобилният телефон. Поставих го в нея, затворих капака. Набрах си номера от домашния телефон и зачаках. „Няма връзка с този номер“ – естествено. Представих си, че аз съм един човешки джиесем и няма връзка с мен, когато съм вътре. Може да загубите важна информация, нали така пишеше вътре; ще я карам по-кротко с експериментите, ще продължа утре.