Разглеждам устройството и наистина ме е страх да не видя надпис „произведено в Китай“, защото не може да влагаш надежди в нещо, което може и да се счупи след седмица. Няма надпис. Лягам вътре за още една сесия. Коя информация е важна за мен? Та това, което знам, не ме прави много щастлив. Ако ми изчезне някаква информация, дали това задължително е лошо? Ако някои спомени изчезнат от паметта ми, дали няма да съм по-щастлив? Кирова, какво е това чудо?
– Your captain Valentina, speaking – гласът на Кирова. За малко да получа удар.
– Госпожо… Валентина, изкара ми акъла.
– Искаше да ме питаш нещо, нали?
– Ще те видя ли, ако изляза от камерата, дали си наоколо в плът и кръв?
– Знаеш, че това е невъзможно, сега контактът ни е чисто ментален. Стой си в камерата, така е по-лесна комуникацията.
– Благодаря за подаръка. Какво е това всъщност?
– Още е трудно да се каже. Божествен дизайн. Това е камера, която изолира от електромагнитните полета в средата. Когато си вътре, все едно че не си на тази планета. Изолира те от естествените полета на Земята и от създадените от човека полета. Организмът ти е сам. Не стой по-дълго от час, клетките ти могат да забравят какво трябва да правят. Смятаме, че до час не е опасно.
– Смятате!? – питам с една иронична нотка.
– Предполагаме…
– Добре, но кои са другите.
– Академик Ерофеев и другите, не мога да ти обясня сега. Престоят в камерата възстановява аурата. Болести, съществуващи в полеви вид, изчезват. Клетките, развиващи се неправилно, като раковите например, се връщат към първоначалната си програма. Костите заздравяват учудващо бързо. Човекът, като цялостна система, се връща към изходната си програма. Оздравява.
– Каква е първоначалната програма при човека?
– Тази, с която се е родил – отвръща Кирова. Знае как да обяснява на глупави ученици.
– Има ли такава?
– Да, после се поврежда – бъгясва – нали така казвате – цикли. Човек става тъжен, мързелив, занемарен, депресивен, болен, като празна кутия, носеща остатъци от душа.
– Значи камерата е нещо като рестарт за човека.
– Не е пълен рестарт, защото не губиш съзнание. Но да, в общи линии рестарт на клетъчно ниво – продължава тя.
– Валентина – започвам и знам, че говоря повече на себе си. – Ще ми помогне ли? Има някаква обвивка, която искам да сваля от себе си.
– Да, трябва ти нещо такова. Всеки след двадесетата година има нужда от този рестарт.
– Какво по-точно да правя? – попитах и дори си приготвих лист да запиша. Отговор не дойде. Пак останах сам.
Всеки ден лежа в камерата по половин час. Вече цял месец. Кирова не се появява, но сигурно знае какво става. На мястото на един изваден зъб започна да ми расте нов. Имах един диоптър късогледство на лявото око, но сега и с двете очи виждам чудесно. Не че има много за гледане, живея подреден живот в обичайна среда. Не ме боли абсолютно нищо. Две бенки ми изчезнаха и раната от едно порязване заздравя за една нощ. Спя като бебе – дълбоко, с някакви сънища, които разлюляват тялото ми, и нито знам къде съм, нито ден ли е, нощ ли е. Когато се събуждам, реалността постепенно, бавно се пропива в мен. Докато не се пропие, няма реалност – има преход. Имам чувството, че тялото ми е от някаква много лека, но хигроскопична материя, която при събуждане попива физиологичен разтвор. После се задействат едни сензори и в мозъка ми присветват съобщения – гладен съм, дай вода, жега, тъмно е, чете ми се поезия, да, Рафаел Алберти, припламват усещания, но това е чрез тялото, тая гъба с физиологичен разтвор. Насън при мисълта за вода се потапяш във вода, ти ставаш вода, каква ти жажда.
По-весел съм. Не мога да си призная, може би дори щастлив. Насън не съм щастлив – целият свят е щастлив, всички и всичко в него. Когато се събудя, да, пропивам се с някакво щастие, но то е в свят, който не е щастлив. Колко може да си щастлив в нещастен свят – не е задълго, скоро ти свършват батериите.
Лежа в камерата, тъмно е, но съм затворил очи, така имам усещането за пълно отделяне от света. Ненадейно виждам жива картина – един човек с пронизващи очи обяснява на други трима на руски: „Знаете ли, че в клетката се извършват 10 на девета степен химични реакции за секунда… за една секунда; и работата на всяка клетка е специализирана и същевременно съгласувана в съвършеното единство на организма“. Всички внимаваха какво им говореше. След пауза продължи: „Генетичната информация не може да осигури това, не е достатъчна и не може да бъде дозирана във времето. Биоинформационните полета на всеки вид управляват процесите“.