Помня, още на откриването всички бяха неимоверно щастливи. Кметът като преряза лентата в централната зала, каза, че толкова щастлив не се е чувствал никога през живота си, и щеше да звучи малко странно, едно метро е все пак, ако и другите не се чувстваха и те дълбоко щастливи и преизпълнени със странно очакване за нещо хубаво. Ерофеев, и той заразен от общото настроение, ме прегърна и каза:
– Представяш ли си, Влади, какво ще стане, като направим всички спирки такива? Да, ще започнем с метрото, пък после ще видим…
Редактира: Калин М. Ненов
Публикации:
1. Антология „Сънувах човешко лице“ – „Буквите“, 2006 г.
2. Сборник „Въжеиграчът Карой“ – „Сиела“, 2009 г.
3. Антология „Тринайсетте цвята на дъгата“ – „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“, 2013 г.
Неонови криле
Ивайло П. Иванов
Картина:
Градът от тази височина прилича на калейдоскоп. Затваряш очи, тръсваш глава и поглеждаш пак. Нова пъстра картина от светли точици, без какъвто и да е смисъл. Хармонични и мамещо красиви.
„Някъде там е той. Може би върху онзи стърчащ пилон, който се издига над останалите с поне сто метра. Не, там живеят вага, те се богати и силни, запазват за себе си най-добрите места. Той служи на вага. Но тази вечер ще е само мой.“
Габриела размаха крака в празното пространство под себе си. Почувства топлия въздух по върха на пръстите си, което бе добър знак. Бързо свали окъсания пуловер, който бе единствената ù дреха, хвърли го небрежно зад себе си и се оттласна от ръба. Нощният въздух я посрещна с ласка.
Ежедневие:
Бенедикт лежеше на кушетката от синтетична кожа с притворени очи и се опита за пореден път да се съсредоточи върху видението. Някъде край него, психотерапевтът почукваше деликатно с пръсти върху бюрото.
„Аз нямам такава клавиатура – помисли си Бенедикт. – Моята е най-обикновена, с пластмасови бутони. Пиша стотици килобайти програмен код всеки ден, но никой не ми осигурява холографска клавиатура. Колко ли ще ми вземе за двата сеанса?“
Мисълта за хонорара изгони визията от главата му окончателно.
– Съсредоточи се, Бен. Не мисли за нищо друго – долетя гласът на мистър Уилкинс някъде много отдалеч.
„Сякаш от друг свят… Жалко за хубавото устройство, изобщо не умее да го използва. Може би работата му го изисква. За да не смущава пациентите си по време на сеанс. Всички лекари са тотално скарани с техниката.“
В стаята плавно нахлу ярка светлина. Сеансът бе свършил. Бенедикт отлепи снопчето датчици от главата си и се надигна на лакът.
– Разкажи ми за нея – каза внезапно мистър Уилкинс.
Бен се изненада. Не бе очаквал такава рязка смяна на подхода. Почувства се леко дезориентиран и объркан.
– Тоест? – попита плахо той.
– С думи. Както си го спомняш. Опиши ми усещанията си!
– Защо? – недоумението му бе искрено.
Мистър Уилкинс се усмихна. Професионална, добре тренирана и отработена усмивка, притежаваща вероятно инвентарен номер.
– Ти си програмист, Бен. Знаеш много добре, че технологията не е господ-бог. Ние се опитваме да я нагодим към човека, но всъщност в нея няма нищо човешко. Така че тя често може да греши, що се отнася до нас.
„Да нагодим технологиите към човека… Или човека към технологиите? За да не греши техниката, когато се отнася до нас…“
Простичката дума отекна с някакъв особен резонанс. Нас.
„Какво ли означава?“
– Освен това – продължи мистър Уилкинс – твоето съзнание просто отказва да се съсредоточи върху проблема. Крие го. От теб самия или, вероятно, от мен. Това е напълно нормално, не бива да те тревожи. Но не ни и помага, затова ще се наложи да прибегнем до някои по-класически методи…
Някаква фина ярост припламна по ръба на съзнанието му и угасна.
– Вие, изглежда, за първи път провеждате сеанс с програмист – повиши глас Бенедикт.
– Уверявам те, Бен, че не е така. Седем от десет мои пациенти са именно програмисти.
Професионална усмивка №А4Х, целяща да успокои или потисне агресията у пациента.
– Как тогава можете да искате от мен такова нещо? Вие знаете, че аз не мисля като обикновените хора. Моите логически процеси са оптимизирани и деформирани в посока и дълбочина, която вие не можете дори да си представите. Аз изобщо не мога да мисля в думи! Може би като се пенсионирам, ще мога да си позволя да мисля като вас. Вие…