– Питър! – прекъсна го той. – Наричай ме Питър, Бен, или Пит, ако предпочиташ – веднага последва усмивка №А4У, целяща временно да смути и обърка пациента, така че да прекъсне галопиращата му ярост.
– Питър… – съгласи се Бен. – Виж, Пит, ако си имал други пациенти програмисти, щеше…
– Ти ми описа добре спецификата на твоите мисловни процеси. Сега опитай с видението.
Бенедикт се обърка още повече. Ярост – мотивация. Резултат. Излиза, че една лека провокация в нужната посока може да го накара да сглоби прилично словесно описание.
– Мога да ви го опиша в програмен код… – подметна вяло той.
– Пит! Наричай ме Пит, Бенедикт.
– Пит… – повтори Бен без особен ентусиазъм.
„Работно време. Сега съм в работно време, мозъкът ми е натровен с микростимуланти, мога да бълвам готови програмни модули с едно завихряне на пръстите по клавиатурата. Вместо това трябва да описвам с думи един сън, който може би е дъното на проблема, който може би изобщо нямам. След петнадесет минути тази мозъчна еуфория ще стихне и ще настане апатия. Време, в което мога да мина покрай обслужващата стая, да си взема прането, сгънато и изгладено, храна по каталог, бира или друго питие по каталог, дузина хапчета, чието съдържание е точно изчислено и съобразено с моментното ми състояние. После вакуумният асансьор ще ме отведе до моето жилище със скорост над триста километра в час, от което, разбира се, ще ми се догади, но все пак ще ме зарадва, защото моето жилище е звукоизолирано. Ще гледам отблясъците на града по куполите. Или пък няма да ги гледам. Мога да си поръчам жена за вечерта. Забранено е по принцип, но да работиш за IBS си има и предимства.“
– Градът – започна Бен.
– Да? – подкани го мистър Уилкинс. Вероятно тази подкана бе съпроводена и с усмивка №А4ХР, но Бен не гледаше към него. Светлините в помещението отново изчезнаха, само бледи петна затанцуваха по стените.
– Толкова е голям този град… Има много улици и нива. Небостъргачи с вертикални улици. Никога не съм бродил по тях.
– Защо ти е това, Бен? Притесняват ли те вакуумните асансьори?
– Гледам ги. Мога да протегна ръка към тях. Имам усещането, че мога да ги докосна…
„Петнайсет минути! След това мозъчните стимуланти ще се отдръпнат и ще забавят мисловните ми процеси. Компанията се грижи за това. За своите активи. Грижи се да са в добро състояние, да не се претоварват, да имат нужните моменти на отпускане и съсредоточаване. Всичко е изчислено от някой като мен, след което е било апробирано върху мнозина като мен и после случайно някой като мен го осъзнава. Бунтувам ли се срещу това? Или просто го разбирам, без да му прилепвам разните му там – правилно, неправилно, добро и зло… Петнайсет минути. Всъщност, вече дванадесет минути и петдесет и три секунди…“
– Разкажи ми за нуждата да го докоснеш – долетя от другия свят гласът на мистър Уилкинс.
– Красив е! Самата идея, че той не е виртуален, а… истински… жив… Мога да се разходя по него, както ходя по коридора от моето работно място, до офиса на шеф-отдела. Или до кафе машината…
„В нашия отдел има кафе машина, аз я кракнах и мога да си поръчвам капучино, когато си искам… Шефът знае, но не е против, той е съобразил, че организмът ми не може да поеме повече от половин литър капучино на ден, допустим и приемлив разход… Малките трикове, които служителите си позволяват срещу системата, миниатюрни бунтове, които се толерират и търпят, за да не се появят големи трикове и големи бунтове. Излиза, че такива като мен са доста опасни. Твърде добре познаваме системата, защото всъщност ние я създаваме. Някъде над мен се размахва невидимата палка на невидимия диригент, който е сложил пред мен съвсем видими ноти. Аз съм виртуозният изпълнител. Моят инструмент е програмният код… Странно е да мисля с такива понятия. Диригент. Изпълнител. Ноти. Забравени 2D филмчета с неясно съдържание, създаващи още по-неясни асоциации. Диригент. Ноти! Ехо от аналоговото минало на човечеството…“
– Видението, Бен! – долетя далечното ехо на психотерапевта. – Съсредоточи се върху видението!
„Още осем минути и дванадесет секунди. Трябва да го баламосвам още осем минути, после да вади от главата ми каквото иска. Негово си е, не ми трябва. Подсъзнание. Четох в някакъв форум, че може да се отстрани оперативно. Но компанията все още не е подкарала под строй специалистите си към манипулационната. Значи някой като мен е изчислил, че такова нещо все още е необходимо. Като ненужна периферия, чието отстраняване може да смути нормалната работа на системата. Отново ехо от аналоговото минало. Строй. Подсъзнание. Мисловен шум. Има обикновен шум. Има също визуален шум. Случайни вмъквания в хармоничната синусоида. Изглежда, че има и мисловен шум. Затова съм тук, заради мисловния шум. Трябва да му се поддам, за да го диагностицират и евентуално – да го оперират. Или поне да ме настроят правилно, да го филтрират някак. Инсталация на мисловни филтри срещу мисловен шум. Затова толкова настоява да му разкажа за съня си. Иска да установи степента и характера на мисловния шум. Вероятно отново почуква по бюрото с пръсти, въпреки че изобщо не е необходимо, холограмните клавиатури работят и без докосвания по повърхност. Почуква тихо по бюрото и вече подбира нужния филтър, който ще се инсталира в мен под формата на хапчетата, които вземам, или с поредица от рекламни клипчета, които сме длъжни да гледаме. Следващите няколко сеанса ще установят ефективността на филтъра. Малко фина настройка и съм отново в строя. Строй – ехо от миналото. Аналоговото минало на човечеството, което причинява шум в мисленето. Седем минути и петдесет и две секунди.