Няма да издържа! Нещо гадно в главата ми ме кара да говоря. Препарат някакъв…“
– Тя идва вечер. Тялото ù е тънко и много леко. Не съм я повдигал с ръце, но знам. Гледам я и първото, което ми хрумва, е – колко е лека и ефирна. Няма дрехи. Тялото ù е нежно и красиво. Не мога да откъсна поглед от него. Единствено около шията има някакъв шал, който е като мъгла. Няма точна форма, виждам през него. Светлините на града танцуват, когато ги погледна през него. Косата ù е къса, единствено около лицето се спускат два триъгълни кичура, които се люлеят на вятъра.
– Къде има вятър, Бен? – гласът от отвъдното досадно напомни за себе си.
– Там при мен. Не знам как, но прозорецът на жилището ми няма стъкло и въздухът отвън нахлува на тласъци. Те разлюляват двата триъгълни кичура. Лицето ù е потънало в мрак, надвесва се над мен, но не мога да го видя. Въпреки това усещам, че е красиво. Долавям отделни черти – овалът на брадичката ù, малък и остър нос, устни… Почти не виждам устните ù. Нито очите ù, макар да знам, че са там, зад маската от тъмнина.
– Какво прави тя? Просто стои пред теб?
– Надвесила се е над мен. Дланите ù са навсякъде по гърдите и корема ми, докосва ме нежно и настойчиво…
„Колко добре се справяш със словесните описания, Бенедикт! Целият си пълен с мисловен шум. Ти си една развалина, старче. Мозъкът ти вече е изцедено лимонче. Психиатърът не подбира шумови филтри, той пише диагноза. Която някой друг като него ще превърне в доклад за подмяна. Ще ти отнемат стаята. Ще закрият всичките ти акаунти и ще се превърнеш в едно съвършено нищо. В една кутия, пълна с мисловен шум, от който никой няма нужда. Не издържа! Спукана ти е работа. Шест минути и няколко секунди не издържа. Нахрани се добре, като за последно…“
Проблем:
– Разбери, не можеш да продължаваш безкрай. Рано или късно ще заченеш от него, колкото и да се пазиш. Ще умреш. Или ще бъдеш прокудена, което е същото, но по-мъчително. Не можем да си позволим свръхтегло, спектролитът ще се пропука. Правилата са за всички!
Габриела погледна пръстите си, по които имаше червена лепкава течност. В нощния полумрак изглеждаше почти като кръв.
„И този път – не. Жива съм! До следващия път. Ще закъснея с един мъничък миг и топлата течност няма да окъпе корема ми, а ще се влее като мощна струя дълбоко в мен. Утробата ми ще се подуе и няма да мога да летя. Няма да мога да го виждам. След известно време ще родя дете. Ще го кърмя няколко месеца, а после ще го изоставя. Ще тръгна пеша към слънцето, докато то не изгори крилете и кожата ми. Това което остане от мен, ще се плъзне бавно по наклона на спектролита, оставяйки кървава диря след себе си. Необходимо е, за да не научи никой какво представлява тялото ми.“
Елиза докосна рамото ù, сякаш за да я утеши.
– Защо не почакаш? Няколко години. Може някоя от майките да се смили над теб и да ти отстъпи мястото си. И преди се е случвало.
Габриела поклати глава, без да се обръща.
– Той няма време. Скоро ще бъде заменен.
– Толкова ли държиш на него? Смяташ, че е по-различен?
– Смятам. Той стои вечер до прозореца си и гледа светлините на града. Също като мен.
– Пази се, Габриел. Ще ми е мъчно, ако нощем си лягам до друга.
– Знам…
Етюд:
Между асансьорната клапа и фундамента на кулата имаше малка ниша, покрита с картон. Картонът и боклуците около него неумело изобразяваха извивка от бетон, която уж бе част от фундамента. Въздухът тук бе застоял и неприятен, светлините – притъмнени. Миризмата на мухъл и нечисто – твърде силна. Боклуците бавно се раздвижиха и откриха най-напред чифт мръсни боси крака. После човекът изпълзя изпод сивия картон и се огледа наоколо. Имаше не по-малко нелеп вид от импровизираното укритие. Части от различни дрехи го покриваха целия, лицето му бе обрасло и нечисто, погледът – безумен. Приведе се непохватно покрай тъмната стена и направи няколко крачки. Огледа се подозрително и продължи напред.