После тя се строполи върху него, обви го с тялото си и завря лицето си в сгъвката на врата му. Чуваше тежкото ù дишане направо вътре в ухото си. Устните ù все още го целуваха и хапеха – едва-едва, като затихващо ехо. После и той, и тя се унесоха и задрямаха. Тя върху него, той под нея.
Той се събуди посред нощ, внезапно. В стаята беше съвършено тъмно, но въпреки това той я видя ясно. Всяко едно усещане и докосване му даваха по един пиксел от общата картина. Беше седнала върху краката му, едната ù ръка галеше корема му, другата здраво стискаше пениса му, докато го целуваше и галеше с устни. Възбудата избухна в него като варел с бензин.
„Варел с бензин – атавизъм от аналоговото минало на…“
Тя внезапно стана от него и отиде до прозореца. Натисна малкия плъзгач и в стаята нахлу синкава светлина. Тялото ù се изви, с ръка се подпря на стената, с другата започна да се гали. Той не издържа и скочи от матрака. Докосна я. Плъзна ръка по дупето ù, после я пъхна между бедрата ù. Притисна се плътно до нея и я прегърна в обятията си…
Облада я неочаквано леко и без усилие. Отново се опита да отложи оргазма, искаше да продължи по-дълго, но свърши след броени секунди. Ако мозъкът му беше под действието на стимуланти, както в работно време, щеше да отчете точно четиридесет и седем секунди.
Тази нощ те се любиха седем пъти. На сутринта тя просто си тръгна. През прозореца. Той не я спря, защото бе убеден, че сънува. Бе убеден също така, че си е поръчал най-обикновено момиче за през нощта. Скъпо момиче, с всички екстри, импланти и прочие. Нали компанията плащаше?
„Едва ли биха позволили да ме изчука седем пъти. Това си е жива разсипия на човешки ресурси. Загуби. Съсипване на ценния инструмент, на важния актив от баланса на фирмата. Може би мистър Уилкинс е дал такива инструкции. Малко вероятно… Видението се върна, по-силно от всякога. Уморен съм. Ще поискам извънреден сеанс и ще си почина.“
Утрото бавно се промъкна в стаята. Мозъчните стимуланти се втурнаха към главата му малко преди часовникът да зачурулика за събуждане.
Картина:
„Моите криле са моя сила и моя упора. Простират се от единия край на света до другия, мога да докосна всичко с тях. Те са моята нежност и моето вдъхновение. Моята свобода! Градът под мен е моето поле от мечти. Бунището, върху което растат цветя. Небето над мен е моят дом. Любовта е моята душа. Моят устрем. Моята сила и воля да живея.
Искам да се върна при моя любим. С изгряването на слънцето той се превръща във вага. За мен е опасно да ме вижда. За него – също. Нека всичко остане сън, защото само насън живеем, обичаме и желаем. Само насън сме самите себе си.“
Тялото ù стенеше от умора. Всеки мах на крилете бе тежък и мъчителен. Слънчевите лъчи пареха по раменете ù. Пред очите ù танцуваха петна и мъничката точка в купола над града изчезваше все по-често. Въздухът под нея сякаш изчезна и тя пропадна рязко, но после силно я блъсна вълна от топло течение. Погледна под себе си. Голям пилон-небостъргач почти докосваше краката ù с дългите си антени по покрива. Работният ден там бе започнал и мощните вентилационни машини бълваха горещ въздух право нагоре. Тялото ù почувства топлата ласка, крилете ù се напълниха като платна и тя се издигна на няколко метра. Изви тяло и описа кръг, после още един. Постепенно разшири спиралата и събра сили за още няколко маха. Тъмната точка в небето започна да се приближава. По тялото ù се разля нова доза адреналин и тя се втурна с целия си устрем натам. Залови се с пръсти за ръба на пукнатината и увисна в празното пространство. Не виждаше нищо. Не чувстваше нищо.
„Жива съм. Любовта е моята сила и воля за живот. Боря се отчаяно, защото искам да се върна при теб, мили мой. Жива съм! Чакай ме!“
Две нежни ръце се присегнаха и я уловиха за китките. Изтеглиха я внимателно горе, върху купола, и още по-внимателно сгънаха крилете ù. После я погалиха по рамото и гърба, преди да я завият с одеялото от огледална материя. Нечие тяло се сгуши до нея и я прегърна. Нежно. Сънят дойде мигновено.
Ежедневие:
Бенедикт легна върху кушетката от синтетична кожа и притвори очи.
Сутринта бе опитал да работи, но всички модули, които създаваше, отказваха да работят. Шеф-отделът мина покрай клетката му с мрачно изражение и отмина. Не беше нужен друг намек. Бенедикт предаде управлението на процесите на колегите си и с бавни крачки се отправи към асансьора. Набра нужния код и докосна таблото с ID картата си. Асансьорът пътува дванайсет секунди по-дълго от обичайното и Бенедикт с изненада откри, че е пристигнал все пак в кабинета на доктор Уилкинс. Очакваше да се озове в операционна зала или в изолатор.