– „Много добрата технология“ – прекъсна го Бенедикт.
– Именно! Изглежда, че те, освен че паразитират върху системата, развиват върху себе си определени умения и подобрения. Живеем във века на генетичните подобрения. Нямаме друг шанс да оцелеем в една толкова ограничена среда. Длъжни сме да се променяме непрекъснато. Момичето, което си поръча вчера вечерта например, е шедьовър в тази насока. Всеки косъм по нея е точно планиран и изчислен, големината на гърдите и зърната съответства и на най-претенциозните представи, краката ù са безукорни, а езикът ù може да се протяга напред цели двадесет и пет сантиметра. И това е само на повърхността! Но изглежда, дори тя не може да причини на един работохолик седем оргазъма за една нощ. Надявам се разбираш какво се опитвам да ти кажа.
„Какво се опитваш да ми кажеш, инспекторче гадно? Добрата технология… Нещото, което е извънредно ценно за системата и поради което системата проявява неочаквана търпимост към паразитите си. Но в какво се състои тази „добра технология“? Необикновените сексуални умения? Излъчваните феромони, които приспиват жени, а мъжете карат да изпадат в сексуален екстаз? Умението да пълзят по гладки стени? Какво?
Усещам познатата превъзбуда на мозъчна атака! Не става дума за технология! Той се поколеба да ми обясни защо системата толерира ренегатите. Аз отговорих вместо него, а той радушно се съгласи. Заблуда в заблудата! Той не може да ми разкрива важни подробности. Не може просто така да ми доверява целите на системата, най-малкото защото самият той не ги знае. Той е изпълнител, брънка. Служител. Крайно стъпало. Следователно не мога да разбера какво иска системата от паразитите си, данните са твърде малко…
Какво искаше тя от мен? Добър въпрос. Направо попадение. Просто дойде и ме изчука? Нонсенс! Тя иска нещо от мен и вероятно го е взела. Инспекторът е тук не защото иска да научи нещо ново за паразитите, той е тук да разследва мен. Защо аз съм ценен за паразитите? Защото съм потенциален ренегат? Пак нонсенс, аз съм доста ценен служител на корпорацията. Ако съдя по волностите, които ми позволяват – направо незаменим. Какво искат паразитите от мен? А по-добрият въпрос е – какво ще направи системата с мен? След като съм дал или ще дам на паразитите това, което те искат от мен? Ще ме превърне в постоянна примамка? В донор за внимателно селектирани паразити? Като медна гъсеница, която мравките-листорези отглеждат.“
– Какво трябва да направя? – попита с мрачен глас Бенедикт.
– Засега нищо. Най-вероятно тя вече е заченала от теб и известно време няма да я видиш. Въпрос на шанс. От теб се очаква да се успокоиш и да продължиш работата си. Ще си вземеш почивка. Освободихме временно стаята ти от дневно присъствие, вече ще е твоя и денем, и нощем. Почини си няколко дни, след това се върни на работа. И всеки път щом почувстваш нужда, идвай при доктор Уилкинс. Той е добър терапевт.
– А ако тя се върне?
– Ние ще те наблюдаваме – отсече инспекторът и се надигна от стола си, с което показа, че разговорът е приключил. Секунди след това асансьорната клапа измляска и настана тишина.
„Лъже. И крие нещо. Много неща. Той не иска да си почивам. Иска да разбере защо тя избра мен. Примамка! Дори освободи стаята ми, ако случайно тя се появи денем. Какво ми е особеното?“
– Може ли да я видя? – попита Бенедикт. – Казахте, че имате няколко добри кадъра…
Картина:
Лице. Познатият овал, огрян от сини и червени светлини. Очи. Тихи и спокойни. Електрикови отблясъци върху ирисите. Веждите над тях са като куполите на града – тънки и плавни. Подчертават дълбочината на скътаната в тях нощ. Чувства? Да, в очите ù има много чувства. Бликат. Невъзможно е да осъзнаеш всички чувства, които бликат от очите ù. Но има нещо, което ги обединява и насочва. Молба. Молба да бъдат споделени. Молба да се потопиш в тях. Молба.
Спомени:
Някога, много отдавна, асансьорите не превозваха хора с вакуум, а с помощта на стоманени въжета и платформи. Бяха съвсем малко, само по основната дължина на сградите. Между сградите имаше огромни пространства, запълнени с улици, паркове, ниски къщи и площадки. По улиците се движеха автомобили, по тротоарите – хора. Но това отдавна не е така. Преди повече от 630 720 000 секунди, или както биха се изразили тогава – преди повече от двайсет години. Или още повече, но това е твърде дълъг период и точни стойности са невъзможни.