Аз съм дете. Около мен има трева, много трева. И дървета. По тревата мога да тичам, а по дърветата – да се катеря. Има и други като мен. Идват на това място, без да правят нещо особено, просто ходят по алеите и зяпат наоколо. По лицата им се чете спокойствие, радост и дори щастие. Движенията им са плавни и меки. Поздравяват се един друг с кимване и усмивки.
Дебела лелка се навежда над мен. Лицето ù е не просто усмихнато, тя дава всичко от себе си, за да е максимално приветлива и предразполагаща. Подава ми нещо, някаква връвчица, за която, оказва се, е завързан балон. Говори нещо мило и любезно, но аз не разбирам и дума. Защото съм само на две години, седя си мирно и тихо в количката и се опитвам да заспя. Над мен се надвесва още една жена. Млада и хубава. Разпознавам уханието ù безпогрешно. Топлината на ръцете ù. Гласът ù, от който мигом се успокоявам и всичко отново става прекрасно. Тя взема връвчицата от възрастната жена, казва нещо мило и я завързва за дръжката на количката ми. Лелката изчезва от взора ми, хубавата жена също изчезва, остава само синьото небе и розовото нещо, което е балон. С форма на заек, както по-късно научих.
Просто спомен. Вероятно имам много такива спомени. Но моят мозък е един фин и скъпоструващ инструмент. Не може да се използва произволно, не е позволено да мисли по начин, който не предполага произвеждането на софтуер. Само дребни отклонения, които са като мисловен шум. Сега си спомних как се нарича този шум. Нарича се „спомени“.
Количеството шум трябва да се филтрира до поносимо ниво, в противен случай инструментът ще произвежда брак. Софтуер, чийто изходен код напомня на мокри сънища. Тежки и тромави модули, които с всеки цикъл стават все по-тежки и все по-тромави, системите ги отхвърлят или още по-лошо – блокират!
Ежедневие (излизане от унеса):
Това не е моята стая. Ако се съди по кода на пулта на асансьора – точно тя трябва да е. Но възприятията ми отказват да приемат този факт. Извод: или системата допуска грешка, или слънчевата светлина променя драстично усещането за помещението, в което се намирам.
Никога не съм бил в стаята си денем. Денем тя се обитава от някой, който работи нощем. Но проблемът не е в това. Проблемът е в осъзнаването на факта, че стаята не е само моя. В известен смисъл тя изобщо не е моя. Ако изгубя работата си, ще попадна в „кошера“. Няма дори да разбера как ще се случи. Просто ще набера бутона „у дома“ на пулта на асансьора и вместо в тази стая, ще попадна в грамадните халета, където живеят хората с ниска квалификация.
Безбрежни рафтове, които чезнат в миризливия непрозрачен въздух. Надолу, нагоре, настрани. На всеки три рафта има малка платформа, на всеки десет – изход на вакуумния асансьор. На всеки рафт – по двама или по трима души. Ако са семейство, значи са късметлии. Ако е сам човек, значи работи нещо опасно за здравето му и скоро никой няма да го види повече…
Имам нужда от храна. Терминалът е до ръката ми, но има нещо, което ме тревожи. Медикаменти! Мозъчни стимуланти или де-стимуланти. Екстазини, депресини, супресори или инхибитори. Няма никакво значение каква храна ще си поръчам, от кой доставчик или на чие име ще я поръчам. В храната ще има точно това, което е предписал доктор Уилкинс. А точно сега адски много ми се иска да помисля със собствения си мозък. Сам. Без една или друга химична помия да накланя везните. Проблем – решение! Ясно осъзнатият проблем съдържа в себе си решението.
Двоен логин в отдалечена машина. Подмяна на правомощията. Копиране на сигнала. Насочване в подходяща посока. Лесно е, когато сам си оставил спасителни вратички в системата. По дяволите! Откъде да съм сигурен, че храната, предназначена за субекта Х, не съдържа подобна химична помия? По-зле от това – химията, предназначена за него, може да е смъртоносна за мен! Значи трябва да подменя не получателя, а предписанието…
Отново логване, проследяване, клониране, подмяна… Виждам го. Петстотин и дванайсет битово число. Нищо повече. Може да е обикновен аспирин, може да е виагра, може да е адреналин, може също така да е цианид. А ако го направя на нула? Нула във всички бройни системи си е пак нула…
Не е толкова просто. Може да страдам от нещо и да умра без лекарствата си за няколко часа. Някъде в тези дебри трябва да има логфайл, където въпросното число се помни за всяка една поничка, която съм изял през живота си. Ето го!
Виж ти. Преди седмица, за вечеря числото е било почти нула. Което нищо не значи. Но все пак вечер, предполага се, няма да седнат да ме тъпчат със стимуланти. Виж, сутрин и по обяд редовно съм получавал по едно тлъсто и закръглено чисълце… С късните вечерни прехапвания – друго едно подозрително число. Значи остава премереният риск на следобедното похапване.