Миг съзерцание, последен:
От докосването на ръцете ми синкавата полупрозрачна материя става напълно прозрачна. Приближавам я до очите си, но тя изчезва от погледа ми, оставяйки смущаващо усещане за разфокусирано зрение. Или за повреден холограмен апарат. Докосването до нея е още по-неуловимо. Ако не продължаваше встрани от ръцете ми и не изпълваше цялата стая, бих се усъмнил, че държа в ръцете си нещо повече от въздух. Но докосването все пак е ясно доловимо. Напомня на докосването до нежната ù кожа. Даже, още по-точно сравнение – напомня на онова мистично усещане, което изпитвам миг преди да я докосна. Дланта ми чувства топлината, нежността, желанието и надигащия се екстаз, но същинско докосване все още няма… Неволно се навеждам и докосвам прозрачната материя с устни. По синия воал преминава едва доловима тръпка, а тя изохква тихо на леглото и протяга тяло на една страна…
След няколко часа:
Двамата техници смениха стъклото за няколко минути.
Харесвам тази дума – няколко. Не пет цяло и седем, а няколко! Мисловен шум, разбира се, но ми харесва. Изглежда този мисловен шум има своето очарование. Някаква неподправена, вътрешно негова си естетика.
Тя седи на леглото, прегърнала коленете си, и се е втренчила с тъмните си очи в мен. Едното крило се е разстлало по леглото и по пода, другото се е увило около шията ù. Невероятно е колко много може да се свива и разгъва тази мистична материя. Знам, че трябва да поговорим, дошъл е моментът за това. Но някак и двамата не смеем да отроним и дума.
Всъщност аз не съм чувал нито една дума от устата ù. Чувал съм стонове, охкане, тежки въздишки, дори крещене, когато стига до оргазъм… Но нито една думичка! Може би умее да говори само на някакъв синтетичен псевдоезик. Тя е ренегат. И ако съдя по генетичните подобрения, тя е такъв не от едно поколение насам. Все пак някой от двама ни ще трябва да направи първата стъпка. Смешно е, все пак! Да заговориш момиче, оказва се, е по-трудно, отколкото да правиш секс с него. Би трябвало да е обратното…
Вземам кутийката с храна и внимателно ù я подавам. Тя реагира на жеста ми светкавично. Двете ù ръце се стрелват напред, вземат кутийката и я приближават до лицето си. Души я внимателно няколко секунди (няколко!) и после решително бръква вътре с пръсти. Не умее да си служи с китайските клечки. Тънките ù пръстчета буквално нариват храната в устата ù. Сосът на спагетите се опитва да избяга, потичайки по пръстите и дланите ù, но тя умело ги облизва на всеки няколко гребвания. Храната изчезва за по-малко от минута. Накрая тя разкъсва картона на кутийката и също го облизва старателно.
– Още?
Тя кимва ентусиазирано. Значи ме разбира! Но предпочете да отговори с жест вместо с думи.
Още едно нарушение в системата. Не мога да рискувам да я натъпча с произволна храна. Макар че… тя явно е свикнала да яде какво ли не, вероятно е развила резистентност към повечето препарати. Преди малко ме изуми колко бързо и чисто се затвориха раните ù. Не може всичко това да е случайно.
Храната идва навреме и краткото зрелище се повтаря. Коремчето ù видимо се поду. Не смея да ù предложа още, вероятно няма стопер за преяждане. Проблемът със заговарянето отново става актуален.
Ставам от табуретката и отивам при нея. Сядам на леглото, като внимавам да не настъпя несгънатото крило. Тя не е против. Сгушва се в мен и ме обвива с другото си крило. Явно първото е пострадало и трябва да стои така, разгънато. Но другото се движи невероятно пъргаво и леко, сякаш е отделен организъм. А може би е? Нямам идея как точно е решена тази невъзможна биологична задача.
– Разбираш ли ме, когато говоря?
– Да…
Тихичък и кратък отговор. Оказа се толкова просто…
– Откъде си?
Повдига поглед към прозореца и примигва с очи веднъж. Отново жест вместо думи.
– Къде?
– Горе. Високо.
– Колко високо? На покрива на някоя от кулите?
– По-високо! Върху прозрачното пластмасово небе…
Анализ на чутото:
Куполите са направени от невероятно здрав прозрачен полимер. Покриват безбрежния мегаполис подобно на сапунена пяна, задържат слънчевата радиация, регулират парниковия ефект и снабдяват човешкия кошер с достатъчно кислород. Твърдението, че някой е пробил купола и живее върху него, е толкова невероятно, че не мога да го обхвана дори мислено. Имам странното усещане, че е истина, въпреки привидния абсурд.
Какво знам за системата всъщност? Какво знам със сигурност за света, в който живея? Набор от социални умения, които ми позволяват да заема едно по-чистичко местенце в него. Останалото го прави системата. Нужда от програмист? Нищо по-лесно: взема се подходящ изходен материал, включваш го в технологичния оборот, докато усвои проблематиката, докато тя се превърне в негова втора природа, тъпчеш го със стимуланти, филтрираш мисловния му шум и ако случайно започне да се побърква, насъскваш по него друга такава брънка от системата – психотерапевт. Специализиран специално в областта – побъркани програмисти.