– Защо си падала? Нали умееш да летиш?
– Заради детето. То ме прави тежка…
Тежка? Само един ден по-късно? Нонсенс! После се сетих. Храната. При нейното леко тяло дори парче пица променя баланса драматично. А след секс тя изпитва чудовищна нужда от храна… Детето няма нищо общо, просто за нея секс и „дете“ са едно и също нещо.
Обобщаване на въпросите:
Защо паразитите вършат нещо, което е смъртоносно опасно за тях?
Защо системата ги търпи?
Какво да правя сега?
– Ще ме изгониш ли? – пита внезапно тя.
Отварям уста да кажа нещо от сорта на: „Не, разбира се, как така ще те изгоня“. Но лъжата сама засяда на гърлото ми. А лъжа ли е? Каква ще е разликата, ако изгонят и двама ни?
– Няма да те изгоня. Сега сме заедно, ти и аз!
Изглежда този отговор я устройва напълно, защото отново се сгушва в мен. Но аз знам, че току-що се е появил още един фундаментален въпрос. Номер четири. Как да направя така, че да не ни изгонят от тук? От тази стая. Или – да намеря къде да отидем. Всъщност този въпрос е отговор на предишния, на номер три. Искам или не, аз вече съм ренегат. Субект извън системата. Но субект, който има в главата си доста пароли и кодове за достъп към самата система. А терминалите са навсякъде. Като оголени нерви на грамадно животно. Аз съм мравката, която трябва да го погъделичка гъсеницата с пипалата си, на точно определеното място, за да изпусне капки медена роса. Аз мога да съм мравката-листорез, не те. Ще се справя ли? Едва ли.
Въпреки това ще е интересно да опитам. Нямам бог знае какво да губя. Странно е как мисловният шум се усилва непрекъснато, но от това се чувствам все по-добре. Хрумва ми една странна асоциация. Рок музика. Съществувал някога стил в музиката, доста шумен и агресивен. Мнозина, когато чуели подобна музика, подскачали като ужилени. Какво е това! Ужас! Спрете го, веднага! Но по-упоритите привиквали с този шум, адаптирали сетивата си към него и скоро оглушителният рев на вокала и китарите са се превръщали в нещо стройно и хармонично. Всичко е въпрос на адаптивност. Дори усещането ни за шум подлежи на адаптация. Вече не се дразня от аналоговия шум в мислите си. Напротив, той ми помага да мисля някак по-различно, да виждам нещата различно. Вероятно е въпрос на време да започна да намирам по-различни и нестандартни решения…
Изведнъж се оказва, че такова време нямам. Пред очите ми притъмнява, светът около мен се завърта и стомахът ми се свива на топка.
Храната! По дяволите, храната!
От устата ми бликва топла и противно воняща течност, падам на една страна и тялото ми започва да се гърчи. Съзнанието ми се изключва и включва спонтанно, като проблясъци. Чувам момичето да пищи, с някаква периферна част от сетивата усещам, че ме държи с малките си ръчички за слепоочията. После губя съзнание окончателно.
Накъде под голямото пластмасово небе:
– Елиза, не те моля да се върна горе, аз и не мога да се върна там. Вече съм твърде тежка! Помогни ми да го спася, моля те!
– Толкова ли е важен за теб? Той е просто един вага.
– Той се грижи за мен! Ако оцелее, ще имам къде да живея и да отгледам детето си! То може да заеме моето място горе!
– Твоето място вече е заето, Габриел. Съжалявам. Ти постъпи неразумно.
– Тогава то ще живее долу.
– Долу? Колко ще издържи според теб? Година? Или смяташ и него да превърнеш във вага?
– Помогни ми! Моля те… Той е силен и умен, ще намери път към щастието, за него и за мен!
– Не вярвам на това, Габриел! Ти постъпи неразумно.
– Моля те. Заради нас! Ти ме обичаше…
– И все още те обичам!
– Тогава ми помогни!
– Не мога да го направя, любов моя… Така ще страдаш повече…
– Ще страдам повече, ако не ми помогнеш! Няма да свия крилете си и няма да падна долу. Ще живея и ще родя детето си, каквото и да ми струва. Той може да ми помогне и да не страдам. Помогни ми да го спася!
– Това е най-неразумното нещо, което съм чувала, Габриел! Не искай от мен да нося този товар на плещите си.
– Ти вече го пое, обич моя. Следвай ме!
Двата сини воала започнаха да описват бавни снижаващи се кръгове, докато се изгубиха сред стърчащите кули и танцуващи светлинки.
Обратно към живота:
Усещанията бавно нахлуват в тялото ми. Болката е толкова голяма, че съзнанието ми упорито се връща към черното нищо. Но нечии ръце упорито ме дърпат към светлината. Усещам силата им, невероятната жизненост, която блика от тях и се влива в мен.