– Защо живееш така?
– Защото не исках да отида в „кошера“. Имам клаустрофобия. Препаратите не помогнаха. Никой не ми помогна.
– Но ти си бил програмист! Защо в „кошера“?
– Много програмисти живеят в „кошера“. Ти не знаеш.
– Но защо…
Господи, колко много информация, нужна ми е! Вземам една от бисквитите пред краката ми и я поглъщам. Още една! В мозъка ми отново нахлуват реки от енергия. Сега спокойно!
Новите факти. Систематизирай! Задавай въпроси и систематизирай. Пред теб стои езеро от информация…
– Защо не си осигури кодове за достъп до системата?
– В началото имах. Но не можах да налучкам правилната комбинация на химикалите. Загубих острота и един ден вече нямах нищо.
– Откога не си говорил?
– Не помня.
– Как общувате помежду си? Всички ли сте бивши служители?
По-спокойно! По един въпрос само!
– Не. Има и такива, които се раждат тук.
Господи! Колко са окаяни и колко жизнени! Като всеки истински паразит… Сега внимателно!
– Как общувате помежду си?
– Показах ти.
– Нищо не чух…
– Няма и да чуеш. Вага не може да чуе нашите думи.
Инфразвук? Вълна от феромони? Нещо, което не се чува и не се вижда… Примитивно и много ефективно. Трябва да са феромони, щом ангелите знаят как ги наричат ратт. Като мравките и пчелите.
– Защо наричате служителите в системата веги?
Реакцията му ме смая за пореден път. Брадата се разтресе и започна да издава грухтящи звуци. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че всъщност се смее. Искрено и неподправено.
– Какво смешно има във въпроса ми?
– Не ние ги наричаме веги. Те сами се наричат веги. Вегети!
В следващия миг се случиха няколко неща. Купчината боклуци, която някога е била програмист, се стрелна напред с изумяваща скорост и двете бисквити под краката ми изчезнаха. Други подобни купчинки боклуци се нахвърлиха отгоре му и настана боричкане, ръмжене и съскане. В носа ме блъсна остра зловонна миризма. Ревна сирена, чу се мляскане на няколко асансьорни шахти едновременно и наоколо се изпълни с хора в сини униформи.
Хукнах към най-близката асансьорна клапа, от нея изскочи още един човек, но аз го повалих. Нечии ръце ме хванаха за дрехата и ме събориха на земята. Пространството около мен мигом се изпълни с боклуци. Опитах се да се надигна, но удар в тила ме запрати на земята и това бе всичко.
Отново мъчително събуждане:
Малка стая без никаква мебелировка. Голи бетонни стени, мъждукаща крушка на тавана и метална врата. Нищо повече. Самата стая е повече от тясна. Едва мога да се обърна, и то само ако се изправя.
В главата ми има огромен съсирек от информация, която крещи за обработка. А аз не мога да мисля. Болката на тила ми пулсира като удар на църковна камбана. Какво прекрасно сравнение! Църква. Камбана. Мисловният шум е доминиращ, неспособен съм и на най-простото логично заключение. Може би е време да се науча да мисля така? Може би някога, дълбоко в аналоговото ни минало, нашите предци са мислили само и изключително така.
Само и изключително. Това е логическа конструкция. Значи все още мога да извличам следствията от предпоставките, да следвам връзките и да градя модели, които ги обобщават в някаква цялост. С други думи – да мисля логично. Всяко ново понятие спестява куп предшестващи го конструкции. Но натрупването на нови понятия е страшен капан, от който няма измъкване. Затова е полезно да се обясняват нещата по няколко начина. Просто и сложно. Докато стигнеш до основополагащите първични понятия…
Получава се. Мога да мисля логично, ако се съсредоточа. Но какво не бих дал точно сега за една подходяща бисквитка…
Леко усещане за нонсенс. Пробив в логическата конструкция, който води до нова, по-добра конструкция. Да допуснем възможността, че всичко е само мисловен рефлекс? Че нямам действителна нужда от никакви бисквитки, за да освободя мощните изчислителни процеси в главата си? Че това е само една заблуда, предизвикана от леки наркотични вещества, целящи единствено да притъпят депресивния ефект от факта, че живеем в един гигантски мравуняк? Знам, да, преди час го изпитах лично – една бисквитка сътвори чудеса с главата ми. Но това все още не опровергава хипотезата ми. Трябва да опитам! И дори да се проваля, това нищо няма да значи. Ще означава нещо само ако успея.
Да видим… Трябва да е подобно на фантазиите, които човек използва при самозадоволяването. Образи, които действат директно на подсъзнанието. Възбудата нараства, отприщва нужните вещества, които правят фантазиите още по-реални и ярки. После процесът става автономен…