Обтягам леко връзките. На бюрото на доктор Уилкинс (един господ го знае дали наистина е доктор…) светва малка синя светлина и той ме поглежда с усмивка.
– Знаеш ли, Бенедикт, защо си толкова опасен за системата? Прав си, ти си много опасен за системата като цяло. Но защо? Питал ли си се?
– Защото мога да заобикалям правилата. Защото имам достъп…
– Глупости! Това всеки програмист го може. Ние следим всеки един нарушител, но рядко се намесваме. Какво би могъл да сториш с кодовете си за достъп? Да спреш въздуха на тази сграда? Но ти не би го направил, Бен! Какво тогава? Да си поръчваш първокачествени момичета всяка нощ? Но ти имаш тази привилегия и без да нарушаваш никакви правила. Кабинет като този? Харесва ли ти?
– Бива си го…
– Но ти дори не подозираше, че съществуват такива места, Бен! – почти крещи доктор Уилкинс. – Как би могъл да кракнеш нещо, което не подозираш, че съществува? В мрежата това място е просто бинарен код, който никога няма да ти хрумне да анализираш и съпоставиш със скромната си стаичка. Номерът с храната беше блестящ, признавам, но колко далеч щеше да стигнеш? Щеше да нарушаваш правилата по малко и да живееш във вечен страх, че всеки миг ще те разкрият. И никога нямаше да направиш следващата стъпка. Не ми ли вярваш?
– Не – лъжа аз.
– Напразно. В скромната си кариера съм наблюдавал точно сто седемдесет и три случая като твоя. Нито един от тях, уверявам те – нито един, не се опита да постигне нещо повече от това да измами системата и да живее тихо и кротко.
– Казвате ми твърде много, за да ме оставите жив – прекъсвам го с леден тон.
– Така е. Не се заблуждавай, не можеш да разкъсаш връзките. От същия материал е построен целият ни свят. Хиляди пъти по-здрав от стомана. Но понеже виждам, че опитваш…
Каква е връзката? Защо ми казва всичко това? Защо при опита ми да се развържа той ми призна всичко това? Защо има датчик на връзките?
– Защо съм толкова опасен за системата?
Директен подход. Всичко или нищо.
– Заради твоята фантастична невъзприемчивост към стимуланти, Бен!
Тържеството по лицето на Уилкинс е пълно. Скача от големия си стол и започва да ме обикаля, размахвайки уродливите си крайници.
– Отдавна забелязах, че ти си абсолютно невъзприемчив към стимуланти. Те ти действат, да, но никога пряко на твоята воля. Ти сам решаваш дали да ги допуснеш или не. Ето сега например – ти се събуди четиридесет минути по-рано от предвиденото. А това значи, че можеш да предизвикваш същите реакции и без стимуланти. Можеш да ги игнорираш, можеш и да ги имитираш. Това е направо фантастично! Подобна способност имат само те, Бен…
И той многозначително поглежда нагоре.
– Аз не съм ангел.
– Не си, за съжаление. Казвам „за съжаление“, защото ти, за разлика от тях, си част от системата. Точно затова си твърде опасен за нея!
Лъже! В мига, в който излъга, започна да пояснява, за да е по-убедителен. Но лъже. Къде? „Казвам „за съжаление“, защото…“ Точно тук. Той не съжалява, че съм такъв! Той има нужда точно от това! Но аз съм опасен! Затова иска дете от ангел! Ще го превърне в послушен и добре дресиран елемент от системата. Не реагира на стимуланти, но все някакъв начин за контрол ще се изнамери. Системата не може да си позволи елемент, който не може да контролира! Нямам никакви шансове…
Свръхдоза адреналин! Връзките са здрави, но не и плътта ми. Ще я остържа от костите си и все някак ще се докопам до прозореца. Дано стъклото не е много здраво…
Доктор Уилкинс подскача от изненада. Удря ме неумело с юмрук в челюстта, от което падам на една страна заедно със стола. Опитва се да ме изправи обратно, но не успява. Оглежда се нервно наоколо, сякаш очаква от някого помощ или указания.
Точно в този миг едно синьо петно се появява от тъмното и стъклото пред него буквално се взривява. Острите парчета летят като шрапнели наоколо. От ударната вълна водата от водоскока полита на милиони капчици във въздуха. Торнадото запраща дребния доктор назад, удря го в статуята на Нике и чак тогава го пуска на пода. Синьото кълбо се развива и от него изскача Габриел. Приклекнала, свирепа и готова за нов скок. От ръцете ù стърчат като саби продълженията на крилете ù. От кого се бои?
След миг пространството наоколо се изпълва с хора. Електрическите палки съскат заплашително. Полицаите се подреждат във формации по двама и трима, неколцина зад първата редица са приготвили мрежа. Габриел замахва рязко с едното си крило и нова порция стъклени шрапнели засипват нападателите. Преимуществото ù трае само миг, докато нападателите крият очите си, но тя ги връхлита като синя топка и поваля неколцина от тях. Мрежата е метната, но нов плясък на крилете я изпраща върху тези, които са я хвърлили.