Някога, някъде, имало един чудноват професор Х, който пръв осъзнал, че хората в тази система започват да вегетират. И умствено, и физически те започнали да се превръщат в елементи на системата, в нейни самоцелни крайни стъпала. Система заради самата себе си. Контролът върху раждаемостта не вършел никаква работа, защото новите материали позволявали да се правят кули с хиляди етажи, а транспортната система превърнала това кошмарно гъмжило в поносима за обитаване среда. Затова чудноватият професор Х започнал да търси изход от този затворен кръг. Възможностите на генетиката били неограничени, но кому е нужно да създава същества с криле, щом като вакуумните асансьори са сто пъти по-бързи и надеждни? И въпреки това чудноватият професор създал тези уникални паразити, а после ги пуснал на свобода, да се размножават и живеят на воля. Рано или късно вегетирането на системата щяло да доведе до нейния колапс.
Тук има няколко варианта. Дали чудноватият професор се надявал ангелите да спрат процеса на вегетиране, или просто да оцелеят, когато грамадният мравуняк се сгромоляса и се превърне в една пуста гниеща дупка? Не е ясно. Но сред всичките заложби, които той дал на ангелите, една била особено очарователна – заразата. Като всеки истински паразит, те трябвало да разнасят някаква зараза. Например този очарователен материал, който ти позволява хем да летиш, хем да сърфираш из мрежата. И както всеки паразит, те притежавали необходимия глад, спомагащ разнасянето на въпросната зараза. Сексуален глад. Глад за топлина и споделяне на чувствата. Любов, в крайна сметка… Система, която заразява друга система, чрез странна венерическа болест. Или пък я лекува. Въпрос на гледна точка.
Какво невероятно превъплъщение на думичката „свобода“. Паразит, разнасян от други паразити. Колко ли хора го носят в себе си, без да подозират дори? Колко жалко, че ангелите използват крилете си само за да летят. За нещо повече е нужен вага, някой от системата…
Разбира се, това е само предположение, модел. Едва ли е имало такъв чудноват професор. Но е адски приятно да мислиш по този начин. Създава такава топлина и уют отвътре. Сега разбирам, че точно това ми е липсвало винаги. Вече не съм вага, защото нося тази топлина и уют в себе си. Но не съм и ангел. Поне не нося блага вест на системата.
Нощният въздух гали краката ми. Милиони светлинки танцуват под мен и ме мамят. При мен идва Габриел и сяда до мен. Прегръща ме с ръце и се сгушва под рамото ми. Коремът ù вече е огромен. Скоро ще се роди нов живот. В какъв свят ще живее това дете?
Свивам криле, за да не закача Габриел, и бързо се оттласвам от ръба. Тя ми маха за довиждане от високото, после се превръща в точица и изчезва. Прозрачното пластмасово небе остава далеч над мен.
Светът под мен има отчаяна и неосъзната нужда от промяна. Толкова много зависи от чифт криле, по които се отразяват танцуващите неонови светлини на града.
Редактира: Ангелина Илиева
Публикации:
1. Антология „Секси хоризонти“ – „Аргус“, 2008 г.
Музиката
Николай Теллалов
– Продължава ли? – този път Мариана бе повече уморена, отколкото загрижена. На работния ù плот лежеше планшет с предложенията за изследователски планове, които трябваше да съгласува в ролята си на координатор на мисията.
Антон кимна унило и погледна покрай рамото на психоложката към широкия илюминатор. По лилавото небе се къдреха бледосинкави облачета. Светлата мъглива ивица на хоризонта гасеше лъчите на оранжевото слънце, а червеното, почти в зенит още, обагряше изрязаната с клисури камениста равнина, шареше я с бежови пъстринки и чудновати графитени сенки. Пустиня, но грабваше окото.
Мариана бе в затруднение. Всички медицински скенери и психотестове сочеха, че пилотът е здрав.
Той седна в креслото насреща. Пръстите на дясната му длан ритмично потрепваха.
– Същото.
– Някаква промяна? Различна мелодия? Вариации в интензитета?
– Не. Същият синхрон с видимото движение на слънцата, както от самото начало. Та-тарари-та… – опита се той да изтананика, но за пореден път се отказа и махна с ръка. – И да можех да пея, пак нямаше да успея. То не е звук, ами… копнеж, зов, покана… не знам. Снощи отново слушах записи от инфотеката, никаква прилика с нищо.
Настъпи поредното неловко мълчание.
– Просто искам да знам какво ми е! – нещастно разпери ръце пилотът.