– Тони, толкова бих искала да ти помогна… Не размисли ли относно почивката в хибернатора?
Антон енергично поклати глава. Не се нуждаеше от безвремие, искаше лек или поне обяснение.
Преди четири месеца бордово време корабът-пионер се отдели от конквистадора. Грамадният кораб-майка продължи да гаси чудовищната си околосветлинна скорост, докато лекият пионер го изпревари и включи обратна тяга чак в самата система, за да разузнае положението на място и подготви терена за пристигането на колонистите. През тази част от мисията Антон бе достатъчно зает с отговорностите си на капитан, но след като кацнаха на планетата, изведнъж остана без работа. Учените тепърва се оглеждаха откъде и как да започнат програмата. Предстоеше му да се мотае немил-недраг още два месеца, докато конквистадорът не влезе в орбита около новия дом на пътниците и екипажа му.
– Какво става с мен? Кажи какво мислиш, честно! – настоя той.
Тя въздъхна, погледна го строго в очите:
– Липсва ти жена ти, приятел.
Крачейки по огънатия около оста на пионера коридор, Антон си припомняше малките ръце на Олга, усмивката ù и начина, по който накланяше глава. Уви, тя беше главен специалист по хибернаторите в кораба-майка, грижеше се за изкуственото безвремие на четиридесет хиляди души колонисти. Затова бе нужна на конквистадора също толкова, колкото той на пионера.
Да, липсваше му. Откакто се познаваха, никога не бяха се разделяли за повече от денонощие или две. Но знаеха, че планът на мисията изисква от тях половин година един без друг. Подготвяха се психически, като трупаха хубави спомени през вахтите.
Явно не е било достатъчно.
Антон въздъхна. Навярно Мариана има право, връхлетяла го е лека реактивна депресия. И психоложката със сигурност тъгува за своя Анри, който летаргира в стоманеното яйце на хибернационната си капсула. Но защо ли не му се струваше убедителна нейната диагноза? Отказваше да повярва, че е толкова просто. При депресия човек е подтиснат, измъчва го безделие, а не му се прави нищо. Но не чува музика в главата си като единствен симптом.
Музиката. Усети я още при първите орбитални обиколки на бъдещия им дом – хубава планета с плитки до 150 метра морета, които заемаха половината от общата площ. Поносима гравитация, мек топъл климат, лесни минерални ресурси, достатъчно гъста, макар и все още неподходяща за дишане атмосфера. Тогава не обърна внимание на напева в ума си, отдаде го на общата еуфория, напълно естествена за отлично справил се със задълженията си специалист и просто човек, прекосил 11 парсека до заветната цел. Радваше се и на възможността наистина да пилотира, вместо да приема рапорти от невъобразимо бързите и точни машини на конквистадора, протривайки със задник командното кресло.
Беше ли наистина музика? Не би се заклел. Беше нещо… странно. И когато го забеляза и го нарече музика, вече така го възприемаше.
Ако откача, рече си той, много ще огорча Олга.
Спря пред вратата на биолабораторията и реши да се отбие да научи нещо ново.
Вътре Матиас се взираше в окачените ролетни екрани с увеличените изображения на местните микроскопични ксеноорганизми. Мърмореше си под носа и току яростно разрошваше рядката си руса коса.
– Здрасти, Тони – рече той, макар че бяха обядвали заедно преди час и половина.
– Привет. Сензационни открития?
– Имай милост, капитане! Тук сме едва от дванайсет денонощия. Доста бедна екосистема, но ще ми отнеме две-три години само за класификация. Все още не мога да установя вторично бедна ли е или в началото на еволюцията си. Виж този хубавец… и този. Уж са еднакви, а имат напълно различна физиология.
Антон послушно погледна анимираната снимка на създанийцето.
– Не ги различавам едно от друго – призна си той. – Намери ли аналог на ДНК?
– Нямат. Наследствеността се кодира със същите белтъци, от които са изградени. Тромава концепция. Белег за примитивна форма. Проблемът е, че на това примитивно ниво би трябвало да има многообразие на преходни форми. Експериментални модели, така да се каже. Както и предбиотични структури. Ядец. Все едно екосистемите са наистина стари. Просто тукашната форма на живот е избрала такъв модел.
– Доколко изобщо приличат на нас?
– До николко. Въпреки че използват четирсет аминокиселини, от тях само две не са каквито нашите. Но пък вече съм сигурен, че сме индиферентни един към друг. Обаче предпочитам да запазим режима на биологична предпазливост.
– Значи край на караниците ви с Диего за възрастта на планетата?
– Ами! Ще се караме, какво да правим. Само че не за милиарди години, а за стотици милиони. Без кавга няма наука! – ухили се той. – И все пак, и все пак… навярно е вторично бедна. Да… – Матиас престана да зяпа екраните. – Ти как си? Грамофонът още ли свири? – И той направи въртеливо движение с пръст пред челото си.