– Казах ли ви, Дарлингтън е славен град! – тържествува Бернардие. – Парите ще ни стигнат за пет дни, но трябва да купим и лак за перуките. Как мислите, ще има ли представление?
– Едва ли – отсича Антоан.
– Може би, може би – добавя доверчивият Жюли.
– Все едно, след половин час започва репетицията. Генералната репетиция! – пляска с ръце Бернардие и ние се скриваме в шатрата да облечем своите плащове.
Обичам суетнята зад завесата. Доротея трепери и чупи трескаво пръсти, Антоан се фехтува с Ийтс, Осман вдига тежести, за да влезе във величествената осанка на Клавдий. Аз стоя настрана, затворил очи, и повтарям един и същ монолог, защото ме изпълва с възвишеност.
След тези думи ставам друг. Първо усещам ускорения кръг на физиологичния разтвор във вените ми, те се отпускат, някъде вътре от екзотермичните реакции става топло, виталинът се разлага на сладост и стремеж към висини; после като че ли се издигам над шатрата, над града, над затворените прозорци, зад които спи хладината на двадесет и втори век, облечена в копринено кимоно, обула плюшени пантофи, с бяло нощно боне, заобиколена от ампули и дисплеи; издигам се над тях и дишам, летя сред снежния вихър на глухарчетата, докосвам прозрачното небесносиньо и всичко остава под мен – Уелс, Алфретън, Менсфийлд, Дърхам, Съдърленд, Дарлингтън, хиляди километри самотност и страдания, оловното небе на севера и фалшивият златист варак на юга:
Вземете ни театъра и какво ще остане от нас? Втора луксозна „А“ с дълговременна памет – и нищо повече! Какво е Малвина, ако на сцената не е милата и неразбрана Офелия? Куп синтетични мускули, два литра позитронен мозък и биопроцесор с фабричния номер +МН 103. Какво е Жюли, ако два часа не е моят скъп Хорацио? Доротея без виновното лице на мама Гертруда? Антоан, ако не обичахме в него Лаерт?
Театърът – ето нашия бог! Сцената – нашата обетована земя! И Бернардие – всеотдайният Мойсей, който ни извежда през изпитанията към лъчеобляната територия на изкуството, за да спаси металните ни души от корозията на безразличието и от опустошенията на леността. Вземете ни ги и ние доброволно ще тръгнем към гробището за отпадъци, защото без религията на театъра биороботът от втора луксозна може да е домашен слуга, градинар, цветопродавец, мияч на улици, готвач или гувернант, но никога крал, датски принц или благородник от стражата. Ако изтръгнете от Осман илюзията, че е новият владетел на Дания, от него ще остане скитник, безпризорно псе в човешки образ, просяк, крадец, измамник – една унизителна купчина от платина, силиций, кобалт и протеини. А Бернардие вдъхва в него великолепие, както Бог е вдъхнал живот в калната скулптура на Адам.
Изкуството ни спасява от слепотата, от порока и от агонията. А вас, хора, какво ще ви спаси?
Започваме. Завесата се вдига. Светът, който иронизира, оскърбява и ограбва, се стапя с осветлението; отгоре прожекторът подава ласкава ръка, плъзва се по бутафорната колона и опипва плесенясалите камъни на крепостта. Сега стражата ще пита „Кой е там?“ и всички ще въздъхнем облекчено, защото няколкото квадратни метра са наши, само наши. В тях няма полиция, данъчни агенти, мъртви сенки от човешкия паноптикум; няма присмех, високомерие и оглупели от транквилизатори очи.
Сбогом, Дарлингтън.
Добре дошъл, Елсинор.
Дори Бернардие не очакваше такъв главозамайващ успех; тича зад кулисите, пляска ръце, описва объркани траектории с дима на пурата си, пощипва хитро актрисите и повтаря без умора:
– Аз ви казах, нали! Славен град е Дарлингтън – досега са тридесет и шестима. И всички си плащат! А ти не вярваше, Антоан, ти си неизлечим безверник. Тридесет и шест души, пардон – тридесет и шест зрители на новата постановка на Бернардие! Погледни, Ийтс, може би идват и други, а? Не, не може да не дойдат, че това е Дарлингтън! Господи, какъв успех! Какъв триумф!
Всичко си е все така – суетня зад завесата, Доротея трепери и чупи неспокойно пръсти, Антоан се фехтува. Осман прави упражнения, за да влезе във величествената осанка на Клавдий, аз затварям очи и повтарям своя вдъхновен монолог.
Нима наистина ще играем?
– Деца мои, искам този път да сте недостигнати! Искам от вас изкуство! Бернардие трябва да трогне света! Та той затова е роден – да трогне това замръзнало човешко желе и да измъкне от сърцето му възторг. Пак си се наклепала с руж, Доротея. Трябва да си бледа, разплакана и неутешима майка, а не моряшка уличница! Извинявай, съвсем се обърках, не знам какво говоря, преди представление никога не мога да се контролирам…