Казваш: „Ами това е театърът, момчето ми!“. Значи театърът е за човеците, Бернардие. Защото роботите никога не са били властелини, не са убивали братята си, не са продавали достойнството си срещу власт, не са се мятали безнадеждно влюбени, не са били предатели, циници, екзекутори, идоли. Роботите са кротки и разумни. Значи театърът е за вас, Бернардие, вас извисява и облагородява, вас измъчва и изчиства. Защо тогава хората нямат нужда от театър? Мога да го питам, на сцената са само Полоний и Офелия, но по време на представление Бернардие е наелектризиран, съвсем загубва нормалната си реч, говори само в стихове, знае ролите наизуст и зад кулисите играе с всеки от нас, играе всички заедно – надут и мръсен като Клавдий, колеблив като Гертруда, нечестен като Полоний, предан като Хорацио, влюбен като Офелия… Говори със себе си, обича и мрази себе си, коленичи пред себе си, прегръща себе си, убива себе си… О, добър, добър Бернардие! Изтърсвам пепелта от пурата ти върху старомодния лъскав ревер, съвсем разсеяно, уж без повод, а то е, защото те обичам. Ти ми даде сцената, Бернардие, стопли лицето ми с лъча на прожектора, за да повярвам, че наистина съм датски принц сред платнените дворцови арки и колонади.
– Ей вие, стига глупости! – крещи в мрака някой от залата и Бернардие сякаш получава шок, спира мимическата си драма, около половин минута гледа неразбиращо – трудно е да се върнеш от Елсинор в Дарлингтън.
– Тъй де! – обажда се друг. – Затова ли си дадохме парите?
За Бернардие няма нищо по-мъчително от жеста, с който включва осветлението. Прави го неохотно, с болка, като предателство, защото сам от себе си открадва театъра. Когато е светло, магиите се разбягват, сцената умира, колоните изведнъж стават картонени, а царедворците – роботи.
– Честна дума, никога не съм гледал толкова глупава криминална история! Някой убил брат си – добре, какво от това? Оженил се за жена му – и после? Сега синът води следствието, като че ли няма полиция. Тъпотия!
– Моля ви, моля ви, господа! – успокоява ги Бернардие от сцената. – Съвсем не е криминална история, а драма от великия Уилям Шекспир.
– Криминална е! – настоява човекът със захарните пръчици. – Има ли убийство? Има. Има ли опити за разобличаване на убиеца? Има. Накрая сигурно ще има и възмездие. Значи е криминална.
– Това е класическа драма. Драма за смисъла да си жив. За дълбоката покруса на един излъган син…
– Я остави тази работа! От самото начало се разбира кой е убиецът, няма напрежение. Всичко е ясно, затова ли плащаме?
– Вие, господа, виждате само убийството. А то не е центърът. Погледнете към хората и техните терзания, към неизбродната дълбочина на техните конфликтни мотиви и покъртителни преживявания…
– Слушай, дърдорко! – обажда се невисок зрител с брада. – Аз съм адвокат и ги разбирам тия работи. Мотивите са си мотиви, не прави фойерверки от интелигентност. Помниш ли историята с Хари Оупъркут? Аз му бях защитник. Той закла майка си, защото беше курва. Историята отиде в следственото, после в наказателната колегия. И никой не каза, че Хари носи велика човешка драма, неизбродно дълбоки драматични мотиви.
– Не знам случката с Хари… какъв беше, но съдбата на Хамлет вече половин хилядолетие вълнува…
– Вълнува кого? Глупаците. Знаем кой е убиецът, знаем защо е убил, знаем, че ще го разкрият. И защо да седим два часа на тъмно? – намесва се отново човекът с пръчиците, който очевидно никак не обича тъмнината.
– Нали ви казах, бях адвокат на Хари – продължава зрителят с брада. – И мога да заявя – той беше съвсем ненормален тип! Такива аномални единици са язва за организираното общество, а този Бернардие иска да ни ги представи за герои. Помислете само – след петстотин години разумни хора с висше образование седят на тъмно и гледат великата драма на Хари Оупъркут, който закла майка си, курвата.
Цялата зала се смее.
– А в средата на площадката – продължава брадатият – стърчи някакъв маниак и ги убеждава, че Хари се е терзаел, че важни били дълбоките емоции и взривове в душата. А Хари беше идиот! И този твой Хамлет не е в ред. Нали чухте какво говори на мадамата – врели-некипели. Сам признава, че разумът му е болен.