– Той само се прави на луд, господа – използува паузата Бернардие, за да се намеси. – Прави се на луд, за да изпита Клавдий и Гертруда, да види как ще се държат на представлението.
– Да, и това представление. Номерът с актьорите е долен психологически натиск. Да се измъкват показания по този начин е забранено.
– Не е въпросът до показанията – продължава да се защитава Бернардие. – Той иска да ги изправи пред съда на съвестта!
От последния ред се надига мъж на около петдесет, в кимоно и с черно таке. Изкашля се свенливо и започва:
– Не исках да взимам думата, но се чувствувам необходим. Да ви се представя – доктор Моорли, психиатър. Господа, датският принц е наистина абнормен тип. Направи ли ви впечатление колко често той говори сам на себе си? Това е вече симптом за вътрешно разстройство. Но по-важното е какво говори! Ето какво: да бъдеш или да не бъдеш. С други думи, той поставя на везната собственото си съществуване. Значи, битието и небитието за него са равностойни ценности. Липсва порив към живот, но липсва и стремление към Танатос. Като Буридановото магаре той се люшка между „да бъдеш“ и „да не бъдеш“, загубил желание и за едното, и за другото. А това е белег за психическа деградация. Може би ще попитате защо. Ами защото в неговия волеви акт липсва вторият пласт. Има цел, но за да се отиде до изпълнението, трябва да се мине през нивото решение, през онова трудно и съдбовно „за и против“. Намира ли Хамлет решение? Не намира. А това говори за психастенна структура на личността, за психическа слабост. Има нещо още по-важно – Хамлет се опитва да прикрие своята психастения чрез уж волеви, привидно решителни действия. Разбирате ли? Той е шизоиден тип! Но има нещо още по-любопитно. Тук записах, доколкото можах в тъмното, думи на Хамлет. На един от придворните той казва, че го смятали за флейта. „Искате да свирите на мен. Държите се, сякаш познавате всички дупчици на ума и сърцето ми“ – така говори принцът. А какво е това, господа? Какво значи да си въобразяваш, че си флейта? Този ваш тип е наистина интересен, Бернардие, изключително интересен. Защо не го пратите в моята клиника? Обещавам, ще го излекувам. Благодаря за вниманието.
Не остават никакви надежди – представлението се провали. Бернардие се опитва да ги задържи, но всички си тръгнаха, без дори да се сбогуват. Само онзи със захарните пръчици се поколеба дали да си иска парите обратно, но после великодушно махна с ръка и излезе.
Бернардие се скри зад кулисите. Знам, че плаче.
Бернардие винаги плаче скришом… Не иска да виждаме сълзите му, защото ни обича. И се страхува, че малките солени зрънца безнадеждност ще ни прогонят.
Мълчим. Никой не отива да го утеши, няма смисъл, Бернардие си представя овации, кошнички с цветя, копринени ръкавици, ветрила пред деколтетата, грейнали благодарни усмивки в мрака и благосклонно кимване от ложата на височайшите. Знам, че искаш това, Бернардие, а получаваш ирония и презрение.
Тогава се чува плахо покашляне. Дръпвам завесата – в залата седи дребен човечец с болнав вид и уморени очи.
– Извинете, господин Хамлет – казва той свенливо. – Аз съм Уебстър, Френк Уебстър, пазачът на музея. Бих искал да ви попитам – ще продължи ли театърът?
– Хей, Бернардие! – крещя. – В залата има човек, един дребен такъв…
Бернардие ме поглежда така, сякаш никога не е чувал по-глупаво изречение.
– Разбира се, момчето ми, разбира се, че ще има. И запомни, хората не се делят на едри и дребни, а на зрители и незрители.
След това се изправя насред сцената.
– Вие искате да гледате драматичната история за Хамлет, господине? – пита.
– Да, ако е възможно. Казвам се Френк Уебстър, имам диплом за доблест и затова съм назначен пазач на музея.
– А защо искате? – пита отново Бернардие.
– Не мога да ви обясня, господине.
– Може би ви харесва?
– Не знам, господине. Аз съм необразован. Струва ми се, че думите ме развълнуваха.
– Развълнуваха ли? Искате да кажете, че театърът ви развълнува?
– Казах – струва ми се. Може да греша, не знам. Аз съм необразован, обикновен пазач на музей – продължава неуверено зрителят.
– Вие сякаш се срамувате за вълнението си, господин Уебстър. Че това е човешко!
– Наистина ли? Не знаех. Лекарят ме съветва да не се вълнувам, сърцето ми нямало да издържи. Всеки ден пия кардиолекс.
– Вълнението от изкуството е благородно, господин пазач. То не е възбуда, а извисеност! Откъде бихте искали да продължим?
– Харесаха ми думите на краля: „Грехът ми гние и смърди до Бога“. Защо грехът гние, господин Бернардие? И какво общо има тук Бог?