– Бог ли? Бог е идеалът, висшата нравственост. Затова. Но да не обясняваме, деца, а да играем. Хайде, продължаваме!
Започваме отново. Играем както никога досега. В залата има зрител, който обича нашата игра. Той иска да ни разбере. Той не се страхува от вълнението – вече знае, че да се вълнуваш е човешко. Гледам очите му в мрака, блестят като събудени светила. Той ни вярва! А артистът не иска нищо друго.
Виждам две предпазливи капчици в долния край на очите му, когато Гертруда казва на Лаерт, че реката е отмъкнала тялото на безумната Офелия. Нима Френк Уебстър плаче?
– Спрете! – крещи Уебстър. – Спрете, за бога! Искате да кажете, че е мъртва, нали?
– Неволно се е удавила – обяснява Бернардие.
– Вие сте жесток, господине! Вие се разпореждате с живота на тези безпомощни създания като с ненужни предмети!
– Не аз, господин Уебстър, а Шекспир. Офелия обезумява от любовната си мъка, не е ли красиво?
– Това не ви дава право! Това е своеволие! – пазачът е разгневен. – Заради безсмисленото отмъщение на принца вие погубихте милото момиче.
– Всеки от тях носи драмата си, господине. Всеки от тях иска да живее в светлина, но под нозете им е Дания.
– Вие сте маниак или садист! Тласкате всички към гибел, затваряте изходите към спасението и те са объркани животни в клетка. Вие ги хвърляте един срещу друг, за да ги убиете и да се наслаждавате на агонията им. Вие обичате да съзерцавате страданията им. Вие обичате насилието и миризмата на кръв. Вие сте луд, господин Бернардие!
– Не, Уебстър, не говорете така пред моите приятели – опитва се Бернардие да се защити.
– Под това платнище стават гнусни неща! Вие удовлетворявате своите животински комплекси! А момичето снощи пя толкова хубаво. Сбогом, Бернардие.
Уебстър ни обръща гръб и си отива.
– Догони го, момчето ми! – моли ме Бернардие. – И му обясни, че всичко е само театър.
Настигам го по пътечката към града. Пада здрач и Дарлингтън потъва в неонови сияния, а по свода зад него заискряват бледожълти луните-призраци на Британия.
– Това е театър, господин Уебстър – казвам. – Театърът е само така, игра. Такива са нашите роли, иначе сме живи и здрави.
– Аз не знам.
– В театъра всичко е илюзия, лъжа, разбирате ли!
Той се обръща към мен и в очите му откривам, че съм казал тези думи никому.
– Аз съм необразован, принце. Имам диплом за доблест, но не разбирам от тия неща. Аз нищичко не разбирам! – Уебстър отново обръща гръб и продължава към своя спасителен остров разумност с бледожълти луни-призраци над него.
Тогава захлипах неудържимо за Бернардие, за себе си, за красивия венец от маргаритки на +МН 103, който водата отнесе…
Долавяш ли съмненията ми, Принцесо? Заклевам се в меча си – в утробата на утрото е свито уродливо ембрионче на страха. Ще излезе слънце, ще вдигне росата, но всенощните ми съмнения няма да се стопят, нито ще преглътна бучката безпокойство, заседнала в трахеята ми. Виждам в тъмнината свитите им сенки, гърбави и грозни, чувам крадливите им стъпки, неравномерното дишане, дори сърцата. Мирише на опасност, на немити мъжки тела и срам. Когато светлината изгони мрака, ще ги различиш и ти в утринната дрезгавина – бездарни непроницаеми рисунки върху сивото платно на последния ден.
Заклевам се, Принцесо, днешният ден ще е последен. Бернардие спи, ти спиш, спите всички, само аз съм буден – помолих Бернардие да не ме изключва тази нощ, исках тази нощ да съм буден, защото това е последната нощ на света. Заклевам се, днес нашият свят ще свърши. Разбира се, ще останат Уелс, Алфретън, Менсфийлд, Дърхам, Съдърленд, всичко тяхно ще остане, защото е дълбоко замразено и потънало в анабиоза; ще останат ампулите, полицията за супернравственост, чехлите, поливизорите, колбите с изкуствено заченати деца, холографните икони на Христос и квадрофоничните меси – всичко ще оцелее, защото е програмирано да оцелее; над съществуването им бдят изкуствени мозъци, те се грижат да се запази непокътнат инвентарът на целия им восъчен музей. Съвършената им машина ще работи днес и во веки веков – точна, прецизна и неуморима като перпетуум мобиле. И знаеш ли защо, Принцесо? Защото в нея няма нито една молекула съмнение!
Тя захапва, смила и преобразува всичко в печалба. Тя поема, обработва и трансформира суровината в благо. Любовта, въздуха и светлината тя превръща в удобства. Затова техният свят ще остане, той е конструиран за вечни времена, оразмерен е за хилядолетия напред, съвършен е в своята надеждност, а нашият мъничък свят изживява последната си нощ, защото е страстен, бутафорен и крехък. Те са убедени в своето съвършенство и величие, а ние сме плахи сенки от терзания; те винаги са побеждавали, а ние сме картинки, изрязани от лист огорчение.