Не ги ли чуваш? Не виждаш ли как се прокрадват сенките им?
Ще ти призная – страхувам се за Бернардие. Човек е, капризните му механизми няма да издържат, знаеш колко обича театъра и нас. А какво ще правим без Бернардие?
Шшт, тихо! Като че ли някой се промъква…
Всеки миг ще дойдат, Принцесо, всеки миг ще ни глътне омразата им, а аз още не съм ти казал най-важното: понякога ми се струва, че ставам човек. А ти? Понякога, особено на сцената, съвсем забравям, че съм биоробот. А ти? Вървя, говоря, мисля като човек, значи съм човек. Като Бернардие, като Уебстър. И оттук започват съмненията ми: а заслужава ли си да си човек? Фанатичен и ненужен като Бернардие. Дребен и страхлив като Уебстър. Колеблив и нещастен като Хамлет. Или мерзък и отвратителен като доктор Моорли. Такива са хората, Принцесо. Струва ли си да бъдеш като тях?
Те имат всичко. Имат повече, отколкото е нужно на едно белтъчно тяло да оцелее на тази планета. Трябват им храна, огън и книги – и нищо повече, а те имат всичко, което може да пожелае един разглезен и себелюбив горделивец. Те са като препълнени чаши, затова не звънтят, щом ги чукнеш. Ето – измислили са театъра, а след това… Ние скърбим, обичаме, плачем, убиваме се, а те не звънтят! Нямат нужда от театър, значи нямат нужда от себе си! Аз така мисля, а ти?
Кой ги излъга, че така ще се спасят от предсмъртните спазми? И крачат в своя мрак, обичат неведението си, пресъхналите си гърди, безвкусната течност по мършавите си вени. Накъде, хора? Докъде ще стигнете с това чупливо самодоволство?
Тихо… Някой наистина се навърта наоколо.
Изведнъж шатрата пламва, десетки фарове от всички страни облизват с овалните си езици разпокъсаното платнище, а в светлите им кръгове заиграват сенките на въоръжени хора.
Вече са тук. Дойдоха вестителите на последния, на съдния ден, и вече нищо не може да се направи.
– Бернардие и неговите машини да се предадат незабавно! – задъхва се репродуктор в ранната майска дрезгавина. – Всяка съпротива е безсмислена!
Спокойно събуждам Бернардие, няма защо да се бърза. Сънен е още, сумти, мляска, обръща се недоволно на другата страна, а след това изведнъж скача и ме гледа неразбиращо.
– Те дойдоха, Бернардие.
– Кои дойдоха, момчето ми? – пита.
– От полицията за супернравственост. Искат да се предадем. Казват, че всяка съпротива е безсмислена.
– Съпротива ли? – пита Бернардие, стягайки тирантите си. – Каква съпротива, момчето ми. Ние сме театрална трупа, а не шайка разбойници.
– Не знам, Бернардие. Така казват.
– Сигурно има грешка, не се страхувай. Защо ще арестуват театрална трупа…
Докато сложи ризата си, те нахълтват в шатрата – десетина двуметрови автоматчици. Лицата им са свирепи – може би заради безсънната нощ, може би заради окаяната ни безпомощност, може би им е професионален навик. Двама блокират вратата, останалите тършуват под леглата и в сандъците с реквизит.
– Грешно са ви изпратили, господа полицаи – опитва се Бернардие да ни защити. – Ние не сме нарушители на закона, а пътуваща трупа актьори. Ние изнасяме представления…
– Мълчи, идиот! – крясва офицерът. Очите му наистина са свирепи. След това се обръща към полицаите: – Има ли оръжие?
– Няколко пластмасови ками и шпаги.
– Да се приберат!
Това е, скъпа ми Принцесо. Завиждам ти, че си изключена. Въпреки това ще продължа своя мислен разговор с теб. Искам още няколко неща да ти кажа, а нямам време. Докъде бях стигнал? Ах да, до въпроса: струва ли си да бъдеш човек?
– До половин час да съберете парцалите си! Тръгвате с нас.
– Накъде, господин офицер? – пита Бернардие.
– В градския затвор.
Измъчва ме този въпрос, Принцесо. Не ми дават мира съмненията, че в участта на човеците има нещо объркано. Дори не само в участта им – във всичко! Ето например тази свирепост. Лицата им са алени от гняв и злоба, движенията са остри и яростни, езикът – груб и вулгарен. И срещу кого? Срещу няколко беззащитни биоробота и техния смутен учител. Или, да речем, омразата им към театъра – не е ли и тя резултат от тази обърканост? Не мразят ли театъра от страх, че сцената е безмилостно справедлива?
– Мога ли да включа моите актьори, господин офицер? – пита Бернардие.
– Можеш, но без глупости.
Сега ще оживявате един по един; не искам да виждам лицата ви, не бих могъл да го понеса, затова излизам навън. Нали разбираш, вече нищо не може да се спаси, всичко е в техните ръце. А човекът е объркано същество и обърква всичко около себе си. Цялата тази история с театъра беше едно заблуждение и не можеше да завърши иначе. В света на човеците има ред и всяко отклонение се наказва. Човеците обичат светът им да е номериран, разпределен в графи, прилежно подреден по етажерки, а с нашата отчаяна приумица престъпихме дисциплината им, вироглаво нахлухме срещу правилата и те няма да ни го простят. Те никога не прощават нарушената порядъчност и своеволията със строгостта. Ето това не разбирам, Принцесо: защо обичат правилата повече от прелестта на безредието?