Тук кметът оглежда триумфиращо тълпата и отново забива поглед в листа.
– Гражданите на Дарлингтън гледат напред, смело ще влязат в бъдещето и никому не са притрябвали вашите нафталинени хамлетовци, господин Бернардие. Театърът е мъртъв и никакви усилия на фанатици и маниаци не могат отново да го възкресят. Затова градската управа на Дарлингтън реши да ви осъди на публичен позор и да ви изгони от града. – Овации и възторжени възгласи. – Останалото поверихме на полицията и на съдебните власти. Групата трябва да бъде разпусната, което ще е от общонационална полза. Позор за Бернардие и неговата банда! Позор за всички, които правят театър!
Позор вместо кошнички с цветя, Принцесо. Докъде бях стигнал? Сетих се, до тяхната мъдрост „Горко на победените“. Може би в това е цялата им философия. Искам да продължа своя мислен разговор с теб, но не мога – площадът се взривява от викове, полицейската охрана едва удържа тълпата, втурнала се да ни линчува. Размахват жезли, плюят и ни ругаят вулгарно. Офицерът се приближава до нас и два здрави метални пръстена захапват китките на Бернардие. Полицаите опират приклади в гърбовете ни – не, удрят ни с тях.
Когато ни повеждат към затвора, Бернардие за пръв път от няколко часа проговаря:
– Простете им, деца. Те просто не разбират.
Сега вече мога да разгледам физиономията му отблизо: малки сиви очи, които те опипват, прави устни, големи космати уши, нос като водосточна тръба. Когато съдбата ти е в ръцете на такъв мандрил, едва ли можеш да очакваш весели дни и приятелско потупване.
– Значи вие сте скитниците, дето правят театър – казва полковникът и почуква с пръсти по секретарския диктофон. – Да не ви се надява човек.
– Ние сме – отговаря Бернардие.
– Ами знаете ли, че аз като едно нищо ще ви смажа! Ей така, само с палеца.
– Знаем – казва Бернардие.
– Че аз вас, гангстери такива, мога само с едно движение – храц!
– Можете: храц – съгласява се Бернардие.
– Мога! – крещи полковникът. – Аз всичко мога! На мен народът е оказал високото доверие да го пазя. Аз съм упълномощен да пазя реда.
– Вие сте упълномощен да пазите реда – повтаря като ехо Бернардие.
– Защото вие разнасяте зараза!
– Да, ние разнасяме заразата на красотата – съгласява се Бернардие.
– Кому е притрябвала вашата красота? Никому! В точка седма от указанията на Лордполицая пише: „Красотата трябва да се изтръгва от корен. Красотата е враг номер едно на държавата, реда и народа“.
– Точно така ли пише, господин полковник? – пита предпазливо Бернардие.
– Дума по дума.
– Виж ти, виж ти – цъка Бернардие. – Не съм очаквал, че Лордполицаят е толкова красноречив, честна дума.
Полковникът отваря тежка кожена папка и съсредоточено я разлиства.
– Тук има толкова обвинения към вас, че без да ми мигне окото, ще ви избеся! – казва той.
– Не трябва да ви мига окото, господин полковник – съгласява се Бернардие. – Вас народът ви е упълномощил… И роботите ли ще избесите, господин полковник?
– И тях. Има си начин – по челната методика на сержант Корлис. Много прогресивен почин. С плазмотрон около шията им се създава вихрово поле, което бавно се затваря по Архимедова спирала. В началото полето само притиска – от дабъл-ю силите, но като стигне праговата стойност – храц! Умно го е измислил, майка му стара.
– Умно е наистина – потвърждава Бернардие. – И прогресивно, и изящно, с финес.
– Просто не знам откъде да започна – мърмори полковникът, забил нос в листите. – Да… Брей, опасна работа! От три до пет години за безнравственост – това първо.
– Безнравственост ли?
– Ами да. В пиеските ви има нескрити намеци за сексуалност – докладва агент 407. В Менсфийлд той гледал вашата пиеска „Ромео и…“. Другото не се чете. Та там имало едни такива солени работички, за онуй де, знаеш го.
– Става дума за любов, господин полковник.
– Абе любов, любов, но онази работа и тя ли е любов! Пък и с роботи – нито могат да го правят, нито го разбират. Роботите, така да се каже, нямат необходимите органи. И съответните желания. Ей на този хубавец панталонът му е празен. Значи ти го насилваш да бъде безнравствен! Не иска, не може, а трябва – това е насилие!