И сега, докато се спускаме по безкрайните стъпала, мога да продължа своя мислен разговор с теб, Принцесо. Докъде бях стигнал? Ах да, до това, че цялата им философия е сбрана в изречението „Горко на победените“. Отколешна мисъл, символ-верую от антични времена. Победителят е слагал лавров венец, докато другият агонизирал върху сгурията на арената. Овации, влюбени момински погледи, златни монети, хвалебствени изречения в хрониките – всичко е за Него, Победителя. И славата, и почестите, и безсмъртието. Другият е повален, неважен, жалък или мъртъв. Той е просто победен. Това е.
После се роди едно момче, което не можеше да побеждава. Може би защото беше слаб, крехък, деликатен, може би защото всички казваха, че не е син на баща си, може би просто защото не е искал да побеждава – не знам. Той пръв казва: чест на победените, блажени са слабите. Обръща всичко, за да намери прелест и в него. После тръгва по земите и покорява със слабостта си. Вярват му, защото е толкова лесно да го победиш, че не доставя удоволствие. Става симпатичен с кротостта си, с изумителната си благост и смирението, с което посреща плесниците.
Ще кажеш: това е легенда. Сигурно – такъв човек не би могло да има просто защото по условие е невъзможно да има. Нали ти казах, човеците са победители и им прилича да са победители.
А може и да не е легенда. Може така невероятно да са се стекли нещата, че да се е родил един по-различен, не е изключено. Все едно. Той решил да спаси хората от злобата и гордостта – така разказват. Затова направил от смирението философия, а покорството превърнал в начин на живот. Но не са ли думите му притворство и демагогия? Не са ли ексцентричност или заболяване на мозъка? Решили да проверят – онези, за които няма нищо по-сладко от победата. И той кротко приел екзекуцията на кръста. Не се възпротивил, не молил за спасение, не оплаквал съдбата си. Отишъл си, както живял и както проповядвал. Тогава те му повярвали.
Но ти, Принцесо, не си мисли, че нещо се променило. Напротив! Те започнали да побеждават в името на Победения. Не приемали покорно онзи, който не вярвал, че покорството е най-съвършеното поведение. Не прощавали на онзи, който не искал прошка от тях.
Нали ти казах, Принцесо – в човеците има нещо объркано, те отдавна всичко са превърнали в демагогия.
И дрънках всичко това, за да се запитам: какво е това победата? Кому е необходима тя и защо?
Сега никой не знае колко време ще прекараме в това мазе. Разбира се, по-лесно е да ни изключат или да ни върнат във фирмата за прочистване. Но тогава къде ще остане удоволствието от победата? Ще ги лишим от насладата да бъдат властелини, да ги погали ласкавото ветрило на могъществото.
– Предлагам да съберем връхните си дрехи и да направим легло за Бернардие – казва Антоан.
– Не, деца, не съм съгласен – възразява Бернардие.
– Защо, ние не можем да настинем.
– Знам, скъпи ми Антоан. Но като свалиш плаща на Лаерт, ще свалиш и гордостта си, момчето ми.
– Едва се движа, Бернардие – проплаква Ийтс. – Батериите ми съвсем са се скапали. Не е ли по-добре да ме изключиш?
– Не трябва, дете мое. Един артист никога не слиза от сцената по-рано.
Бернардие сваля сакото си и сяда връз него. Отдавна не съм го виждал толкова уморен. Или може би отчаян? Никога не можеш да разбереш Бернардие, като че ли го топли нещо… После изведнъж скача, вдига сакото, внимателно го изтърсва, оправя гънките на панталона си.
– Човек в тая мръсотия… – мърмори недоволно. – Съвсем в средата ли е папийонката ми, Доротея?
– Наистина не издържам, Бернардие – намесва се отново Ийтс. – Нямам сила да вдигна дори ръката си.
– Включи се към мен, Ийтс – предлага Осман. – Нали знаеш, аз винаги съм зареден догоре.
Двамата докосват блестящите остриета на енергизаторите си, след няколко часа към тях се съединява и Доротея, а на сутринта всички сме свързани в ритмичен и спокоен пръстен, по който уверено циркулира енергията на нашето единство.
– Ставайте, деца! – подканя ни Бернардие. – Вече е девет, а вие се излежавате като чиновници в неделя.
– Нека се възстановим, Бернардие – възразява Осман. – Вчера беше тежък ден, може би и днес…
– Боже мой, ти като че ли не знаеш, че всеки ден в девет и половина имаме репетиция!
– И днес ли? – почти отчаяно пита Доротея.
– И днес, скъпа, и всички дни до свършека на Бернардие. А след това човечеството да прави каквото си ще.
– Уморени сме, Бернардие – започва Ийтс. – Не искаме повече.
– Не искате повече театър?