– Не! Омръзна ни твоята лудост! Можехме да бъдем щастливи помощници на човека, сити, доволни, добре облечени, а вместо това станахме презрени чергари.
– Значи предпочитате да сте слуги вместо артисти? Да сте нужникари вместо крале и благородници? Санитари с уринатори в ръце вместо метеори?
– Да, хиляди пъти да! Твоето безумие и фанатизмът ти са безгранични, Бернардие. Ти си сляп и не разбираш, че си последното нищожество в този свят, дрипа, пигмей, карикатура на шизофреник. Това си ти, Бернардие!
– Тежки са думите ти, момчето ми – казва Бернардие обидено. – Нараняват като камшици.
– Ти си неизлечимо болен, зарази и нас. Тежим върху съвестта ти, Бернардие.
– Ще поема и това, скъпи мой Ийтс.
– Ние не искаме твоето благородство, плюем на доблестта ти, Бернардие! Омръзна ни да бъдем рицари, да бъдем апостоли, гладни и пожертвани заради някакви идиотщини.
– Както желаеш, Ийтс. Театър се прави от свободни хора.
– Сам каза – хора, а не роботи. А за твоя глупав театър хората не дават и изсъхнало козе лайно!
– Ти не си артист, Ийтс, но бъди поне възпитан, има дами.
– Тъй де, никой няма нужда от театъра, никой! – крещи Ийтс. – За чий дявол тогава…
– За нас, Ийтс. Заради себе си го правим. Такъв е човекът на изкуството – продължава Бернардие кротко.
А знам, че е обиден, Принцесо. Съкрушението никога не идва самò, след него се влачат убийствените думи, предателството, мазното лице на отиващия си приятел, вероломството на лъжата, притворството – цяла армия от гнусни сенки, воня и лепкава тиня. И разбира се, най-гадното – оправданието! То подскача връз хилавите си нозе, стиска какви ли не мръсни философии като патерици, размахва знаменца за милост, дращи прошения да бъде оневинено, целува височайши ръкавици да бъде помилвано. А в джоба си носи вечното като подлостта обяснение: да, може би не беше съвсем, сигурно трябваше иначе, разбира се, трябваше иначе, но аз, как да ви обясня, господа, аз го направих заради своето щастие!
Ето къде е мерзостта, Принцесо – заради своето щастие! Сякаш това може да бъде оправдание. Сякаш щастието е банков чек, под който задължително трябва да сложиш подписа на собственото си безчестие. А светът изобщо не се интересува от нашето щастие – върти се, бляска, мята искри, а на теб ти е дадено единственото удоволствие да му се радваш.
Не можехме да избягаме от тези думи, Принцесо. Аз отдавна ги чаках – от Ийтс, от Осман, от Антоан, от Доротея, от себе си, от всеки от нас. Трябваше да се случи, защото всички носим в джобовете си подличкото кредо за собственото щастие. Дори да не го напишеш сам, то е вътре по рождение. Нали помниш? „Което е за сега, няма да остане за после; което не е за после, ще стане сега. Което не стане сега, все пак ще стане после.“ Пето действие, втора картина.
Може би съвсем не е досадно да си щастлив. Може би е съвсем естествено, роботско-човешко да искаш да си щастлив. Не знам.
– Както искате, деца мои. Тогава ще играя сам – казва Бернардие, сваля сакото си и дълго оглежда килията. Вероятно подрежда мислен мизансцен. Тук ще бъде стражната кула, стражите ще разговарят там, призракът ще влезе отляво. Бях изумен, когато преди години открих, че Бернардие няма нужда от сценичен реквизит. За него са достатъчни само няколко квадратни метра пространство, думи и поне един зрител. Защото без зрител театърът е шизофренично бълнуване.
Ако вярвах в Бога, щях да съм убеден, че Бернардие е син на дявола. Не може в едно толкова болнаво човешко тяло да живеят десетки души, демони има вътре, изписват се на лицето му, искат да излязат навън – ту злобни, ту щедри, ту благородни, ту влюбени… Играе сам, а вътре се боричкат всички Шекспирови герои за правото и удоволствието да са живи…
Намесват се Жюли и Венсен, защото са Хорацио и Марцел, трябва да посрещнат призрака. Става и Макс в своя ефирен бял воал. Знам, Осман, няма да издържиш, приятелю, в началото на втора картина си ти. Днес не изглеждаш толкова величествен, не си вдигал тежести, нищо, продължавай, обичам тези твои думи:
Вярно е, Осман, всички сме така – при равновесно щастие и мъка. Театър в килията, върху влажния под, сред отвратителните спринтове на плъховете – тъжен пир сред весела жалейка.
А сега е твоят ред, Ийтс, не се опъвай, няма да издържиш. Вярно, дрипи сме, нищожества, но какво друго имаме освен театъра и Бернардие? Нищо, Ийтс, нищо друго в този хладен двайсет и втори век. Стани, направи няколко крачки с гъвкавата походка на Гилденстерн и кажи своите първи думи на сцената: