Глава 2.
Студени дъждовни дни внезапно смениха жегата, която бе властвала в Москва през цялата първа половина на юни. Прозорците в стаята бяха широко отворени и струите дъжд, които ритмично се изливаха върху земята, току изплюваха едри капки право върху широкия, отрупан със саксии перваз. Михаил Владимирович Шоринов обичаше дъжда. В такова време го обземаха спокойствие и тиха радост.
Олга знаеше, че е най-удобно да посещава Шоринов в събота вечер — това бяха най-спокойните часове. През всички останали вечери телефонът се съдираше да звъни, прекъсваше разговора, пречеше им да се съсредоточат, разваляше настроението им. По същата причина никога не ходеше в офиса му. Само вкъщи и само в събота, когато жена му и децата бяха на вилата, а хората отлагаха деловите обаждания обикновено за неделя — по-близо до понеделника, за да не се забравят.
Тя внимателно съблече мокрия си шлифер, събу се и влезе боса в хола. Стъпалата й бяха красиви, изящни, добре поддържани, с грижливо направен педикюр и Олга никога не пропускаше възможност да ги демонстрира. Шоринов не без удоволствие огледа краката й, щедро оголени от скъсената пола на строгия костюм. Преди доста време те с Олга бяха любовници, наистина за кратко, но спомените му за това бяха определено приятни. Тя беше умна и ненатрапчива, темпераментна и невзискателна. Откак се омъжи за своя психиатричен гений, интимните им отношения приключиха и преминаха в строго делови.
— Как вървят нашите работи? — поинтересува се Олга, седна на мекото диванче до прозореца и изпружи нозе.
— Успешно. Намерихме я. Но се оказа костеливо орехче — позасмя се Шоринов. — Поиска толкова много, че сам няма да се справя. Трябва да търсим спонсор, който после ще иска своя пай.
— По дяволите! — Тя ядно удари с юмруче възглавницата на дивана. — Нима тази глупачка е наясно с ценността на архива? Та нейното образование е две отделения и три легла. Да не би някой да я консултира?
— Мисля, че не — поклати глава Шоринов. — Моят човек я проучи, смята, че просто е алчна. Че е глупачка, глупачка е, но е схванала, че щом сме положили толкова усилия да я намерим, значи цената на архива на покойния й съпруг далеч не е три рубли. С една дума в момента се занимавам с търсене на парите. Иска един милион в брой.
— Един милион! — ахна Олга. — Та тя е полудяла!
— Това е положението.
Шоринов стана и отиде до прозореца. Олга гледаше широкия му, леко приведен гръб и разбираше, че сега се решава съдбата й. Михаил от самото начало повярва в идеята и в огромните печалби от нея, но естествено не е очаквал, че разноските ще са толкова големи. Един милион долара! Та толкова пари не могат да минат и през митницата! Нима той ще се откаже, ще зареже всичко?
— Как вървят работите на мъжа ти? — глухо попита Шоринов. — Няма ли надежда да се справим със собствени сили?
— Никаква — твърдо отвърна Олга. — Вярно, сигурен е, че ще може, смята, че не е по-глупав от Лебедев. Но аз не вярвам в това. И после — нещата стават опасни. Та хората умират един след друг, вече осемнайсет души за половин година! И никакво подобрение. Просто голям късмет е, че никой от роднините не е вдигнал скандал, но късметът е до време. Страх ме е да рискувам.
— Значи се налага да търсим човек, който ще даде парите в брой там, на място. От Русия не можем да изнесем толкова, дори да ги имах. Оля, разбери ме правилно — ще направя всичко, което е по силите ми, но трябва да бъда сигурен, че това не е блъф, не е сапунен мехур. Моят риск си е мой риск, набърках се в тази работа доброволно и бях готов да рискувам свои пари. Но само свои. А тъй като сега съм принуден да се обърна към трети лица, вече ще рискувам техни пари. Ако нищо не излезе, ще бъда длъжен да върна заема. Ти разбираш ли как ще се заробя? Затова помисли още веднъж и ми кажи: със сигурност ли знаеш, че в архива на Лебедев се намира онова, което ви е нужно? Със сигурност ли знаеш, че той е разработвал именно препарата, за който сме се разбрали с теб? А не някакво лекарство против диария, да речем?