Олга разбираше, че едва ли работата ще стане и с медицинска сестра. За да изглеждат посещенията й при Оборин естествено, трябва между тях да се създаде поне подобие на близки отношения, а като се има предвид връзката му с Олга, това едва ли ще бъде възможно. И двете медицински сестри бяха от нашите хора, едната беше съпруга на един от фармацевтите, другата — сестра на главния лекар. Те нямаха никакво медицинско образование, някои дори средно — съпругата на фармацевта пък нямаше зад гърба си нищо, освен десети клас от гимназията и по-рано бе работила като машинописка в някакво учреждение, а сестрата на главния лекар по образование беше начална учителка. Те бяха напълно годни за работата в отделението, защото тук не бяха необходими никакви специални умения — не се правеха инжекции или други процедури, а за да разнасят храната и балсама, облечени в снежнобели престилки, не се изискваше никаква професионална подготовка. За решаването на всички медицински проблеми самият Бороданков и Олга бяха напълно достатъчни.
Вярно, на медицинските сестри можеше да се разчита напълно, те бяха проверени, заинтересовани от работата, но Оборин нямаше да влезе в контакт с тях. Значи й трябваше нов човек. Трябваше й мъж.
Олга влезе в парка, който заобикаляше клиниката, зави покрай централната сграда и стигна до малко спретнато двуетажно крило. На вратата имаше брава с код, но през последната половин година тя работеше само по сигнал отвътре, от отделението. Не можеше да се отвори с натискане на копчетата отвън. Това правило бе въведено от Александър Инокентиевич. Тя няколко пъти натисна звънеца.
— Кой е? — чу гласа на дежурния фармацевт.
— Аз съм, Олга.
Бравата забръмча и щракна. Тя бутна тежката врата и влезе. В дъното, между две колони, се виждаше шахтата на асансьора. Олга чу как забуча асансьорът. След няколко секунди вратата, защитена с решетка, се отвори — в асансьора я чакаше същият фармацевт, който й бе отворил външната врата. В това крило нямаше стълбище, по-точно — естествено, че имаше, но се намираше зад тайни врати: зданието беше проектирано така, че дори някой външен човек да проникне през външната врата на първия етаж, да не може да се качи на втория без знанието на персонала. Вратата на асансьора се заключваше на първия етаж отвътре, а на втория — отвън. Разбира се, не съобщаваха това на пациентите. За идването на всеки нов човек се подготвяха предварително и когато Александър Инокентиевич довеждаше поредния опитен заек, вратата на крилото беше отключена, а асансьорът с отворена врата чакаше на първия етаж. Това се правеше точно три секунди преди тяхното пристигане и също толкова бързо се връщаше в първоначалния си вид — веднага щом зад пациента се затвореше вратата на собствената му болнична стая.
Олга влезе в стаята на медицинските сестри, остави шлифера си в гардеробчето и весело кимна на сестрата на главния лекар, която бе приключила нощната си смяна.
— Как е тук? — попита тя, докато обличаше престилката и си слагаше касинката. — Нещо ново?
— Всичко е спокойно — отговори сестрата. — На практика без промени. Поетът се почувства малко по-зле, съвсем е заслабнал, едва го събудих за закуска. Режисьорът засега твори, от няколко дни няма апетит, но няма и други признаци за влошаване.
— А юристът? Той как се чувства?
— Не се оплаква — сви рамене сестрата на главния лекар. — Много яде. Снощи работи до един, в дванайсет и половина поиска чай и нещо за хапване. Занесох му — из цялата стая книжа, а той смяташе нещо на калкулатора. Труженик! — Тя бързо се преоблече, начерви устните си и грабна чантата. — Е, чао, Оля, аз тръгвам.
— Всичко хубаво! — машинално промърмори Олга, без да я погледне.
Един час след започването на смяната й тя влезе в стаята на Оборин.
— Оленка! — радостно се втурна да я посрещне Юрий. — Най-сетне! Много се затъжих.
Той нежно я прегърна и я целуна, загледан в очите й. Олга внимателно се освободи от ръцете му.
— По-тихо, Бороданков е в коридора — тихо каза тя. — Как върви работата ти?
— Чудесно! Просто чудесно.
— Напредваш ли?
— С огромни крачки. Дори не можеш да си представиш какво количество отхвърлих през тези дни. Имам усещането, че ако прекарам тук още две седмици, ще напиша изцяло първия вариант на дисертацията. Супер, нали!
— Супер е — съгласи се тя. — А инак как се чувстваш?
— Знаеш ли, Олюшка, излиза, че неслучайно казват: работата е най-доброто лекарство. Никога не съм се чувствал толкова добре, както сега. Главата не ме боли, и следа не остана от тахикардията. Ето какво значи да се храниш редовно, много да спиш и да водиш правилен начин на живот.