— Защо, болеше ли те главата по-рано? — тревожно попита Олга.
— Постоянно. Редовно привечер ме заболяваше, а понякога и през деня. А тук за четири дни — нито веднъж. Просто невероятно.
— Радвам се. Но да не вземеш да кажеш това на Александър Инокентиевич!
— Защо? — учуди се Оборин.
— Веднага ще те изпише. Щом всичко ти е наред, няма какво да правиш тук, разбираш ли? Нали дойде, защото се чувстваше зле и това ти пречеше да работиш върху дисертацията си! Ние с теб го излъгахме, тъй че сега не можем да се издаваме.
— Добре — съгласи се той. — Инструктирай ме какво трябва да му говоря, за да не ме изгони оттук.
— Оплаквай се от обща слабост, виене на свят, липса на апетит.
— Ха! — възкликна Оборин. — Липса на апетит! Ами че нали сестрата ще му каже, че си изяждам всичко в чиниите. Апетитът ми е зверски, дори снощи, посред нощ, помолих сестрата да ми донесе нещо за ядене.
— Ти пък ще му кажеш, че се насилваш да изяждаш всичко, защото разбираш колко важно е нормалното хранене за поддържането на силите. Че се давиш и мъчиш, но ядеш. И направи една кисела физиономия.
— Както кажеш.
— Е, стига засега, миличък, имам много работа. Ще се видим по обед. Бороданков от три до пет ще бъде на консултация в централната сграда, тогава ще дотичам при теб за около час. Съгласен?
Оборин се опита отново да я прегърне, но тя ловко му се изплъзна, млясна го по бузата и заключи след себе си вратата на стаята. Вече в коридора, тя пъхна ключа от вратата на Оборин в джоба на престилката си и бързо отиде в стаята, където бе обзаведена лаборатория за фармацевтите.
— Льоня, кой състав давахме на юриста? — попита тя дребничък, много мургав човек с обла глава.
— Сега ще видя — отвърна той, откъсна поглед от някакъв много сложен прибор и свали от рафта дебел дневник. — Така, юристът… юристът… — мърмореше той, докато прелистваше страниците. — Ето го юриста, двайсет и девет годишен, няма оплаквания, отрича хронични заболявания. Този ли?
— Този, този.
— Първия ден — четирийсет и втори вариант, от втория ден нататък — четирийсет и четвърти.
— Ами четирийсет и трети?
— Четирийсет и трети даваме на поета. Александър Инокентиевич каза, че ако четирийсет и четвърти не понася на юриста, да даваме на поета четирийсет и пети, на режисьора четирийсет и шести, на юриста четирийсет и седми.
— Добре, Льоня, разбрах.
— Защо, какво има, Олга Борисовна? Нещо не е наред ли?
— Не, не, всичко е наред. Просто юристът миналия път се оплакваше от слабост, та си помислих, че сме му давали някакъв съвсем несполучлив вариант.
Тя се върна в сестринската стая и се заключи отвътре. Трябваше да помисли.
Значи Саша е успял. Той най-сетне е направил този препарат. Четирийсет и четвърти вариант на лакреола не даваше никакви неблагоприятни странични ефекти, не караше сърдечния мускул и съдовете на главния мозък да се износват с катастрофална скорост. Постигнал е целта.
Но Юрий Оборин трябва да умре, преди да излезе оттук. Това дори не подлежи на обсъждане. А той може да умре само в случай че три пъти дневно пие стария препарат. Не бива да му се дава четирийсет и четвърти вариант. И на никого не бива да се дава. Засега. За целта Саша не бива да научи, че е успял, че го е направил.
Настя съвсем затъна в текущи дела. Като напук, в началото на октомври заваляха едно след друго изнасилвания с убийства. Тя познаваше този феномен на ранната есен: петнайсет-шестнайсетгодишни момчета се връщаха в Москва след ваканцията. Цяла година са седели в клас със свои връстнички, които са свикнали да не ги вземат на сериозно, после са се откъснали и са започнали да общуват със съвсем други момичета, включително и по-големи, за които са били чужди и необичайни и които поради това са ги възприемали достатъчно сериозно. Придобивали са с тези момичета определен сексуален опит, после са се връщали в класа си, при своите съученички, обогатени с нов стереотип на поведение и нови знания, и веднага са се втурвали да доказват на тях и на приятелките си от квартала колко големи и нахакани са сега. Процесът на доказване се свежда предимно до сексуални посегателства и побои. Те бият момчета, които момичетата харесват, бият самите момичета, които им позволяват едно-друго до определена граница, а после уплашено ги молят да спрат. Така стигат и до убийство.