Николай живееше в един районен център на петдесет километра от селището на нефтопреработвателите. Беше виждал Тамара няколко пъти — тя идваше в районния център за покупки заедно с германските работници, но гледаше да не й попада пред очите, макар че я наблюдаваше внимателно. Според резултатите от тези наблюдения вече си беше съставил приблизителен план как да убие Тамара така, че подозрението да падне върху един от германците. По начина, по който хората се движеха в групата, по който разговаряха и се гледаха, дори по начина, по който се настаняваха в микробуса, Николай определи със сигурност с кого спи Коченова. Бяха трима души. Най-малко трима, мислено се поправи Николай, защото Тамара беше идвала в районния център три пъти с различни групи германци и във всяка от тези групи Саприн безпогрешно бе определял по един, който се държеше, сякаш имаше някакви права над Тамара. Така че класическият случай на убийство поради ревност можеше да се инсценира с лекота. И той беше готов да го направи във всеки един момент. А сега, не щеш ли, някаква отсрочка…
Саприн се нервираше, защото времето летеше и детенцето в корема на Иринка растеше, и мъжът й — Льоня — можеше да изгуби намерената с такива усилия добра работа по специалността си, защото щеше да им се наложи да се преместят в друг град и да купуват жилище, което да отговаря на служебното му положение. Той им осигури първата вноска за къщата, а за втората вече нямаше пари. Нямаше и откъде да ги вземат — в банката не дават пари за покупка на къща на бедни емигранти.
Всяка сутрин той отиваше до пощата и се обаждаше на Катя — това беше единственото радостно събитие за през целия му ден. Катя го бе помолила да й се обажда по-рано, между осем и девет сутринта, защото по това време Дусик със сигурност не бил там. Беше нежна с него, казваше му, че й липсва, но Николай имаше чувството, че от ден на ден гласчето й звучи все по-хладно. Нищо чудно, защо да чака още, след като той веднъж пристигна с цветя, налетя като ураган, завлече я в леглото, предложи й да се омъжи за него. Разбира се, тя не може да го чака дълго. След такива постъпки човек не изчезва. Трябва или веднага да продължи настъпателно, или повече да не разчита на нищо. Саприн се чувстваше виновен пред нея, защото разбираше, че когато онази сутрин срещна Дусик пред входа на Катя, й причини големи неприятности. Нормалното би било след тази случка да я прибере от онзи апартамент, да я откъсне от Дусик. А той я остави насаме с ревнивия й любовник и замина и макар при телефонните им разговори Катя да не продумваше за това, Николай знаеше, че отношенията там са натегнати.
Беше наел стая у някакви възрастни казахи, мъж и жена, чиято къща имаше прозорци към площада — така тържествено наричаха тук малкото асфалтирано пространство, на което процъфтяваше най-оживената търговия. Именно тук най-напред пристигаха колите с нефтопреработвателите. Шофьорът оставаше в кабината и дремеше, а германците на задружна тълпа тръгваха на обиколка из градчето, за да търсят сапун, паста за зъби, крем за бръснене, продукти, алкохол. Саприн прекарваше повечето си време на старото продънено диванче до прозореца и наблюдаваше площада в очакване да пристигне Тамара. Когато тя се появеше, тръгваше след групата на известно разстояние и си отбелязваше всичко, което го интересуваше. Веднъж с изненада се улови, че си задава въпроса дали Тамара вика: Обичам те!, когато прави любов с германците. И ако вика, дали те разбират какво означават тези думи. Или тя е такава професионалистка, че ги извиква на немски? Споменът за близостта с нея се оказа неочаквано приятен. А той си беше въобразявал, че Катя го е завладяла напълно… Явно през последните месеци омразата към майка му толкова го бе изсушила, че душата му настойчиво търсеше ласка, топлина, любов, макар и не истинска, а сурогат — както изсушената от зноя земя моли за живителна влага.
В градчето не живееха никакви външни хора освен онези, които работеха на нефтените кладенци и идваха за покупки. Разбира се, такива хора имаше много и Николай не правеше впечатление на никого. Но той се оказа едва ли не единственият външен човек, който живееше тук. За пред хазяите си съчини легендата, че пише книга за нефтопреработвателите и специално за това е дошъл по-далеч в дълбоката азиатска провинция, за да поработи спокойно. Неграмотните старци, разбира се, не се съмняваха в легендата, но въпреки това Саприн се чувстваше тук неуютно, беше прекалено чужд, за да остане незабелязан. Спасяваше го само обстоятелството, че тук, в богатия на нефт регион, периодично идваха представители на различни фирми от рода на „Интернефт“, тъй че появяването на добре облечени хора с европейска външност не учудваше никого.