Но нямаше връщане назад, затова тя изпи обичайните си две чаши кафе, посъвзе се и се потътри към автобуса.
Пристигна в участъка в девет без десет, но за голямо нейно учудване оперативният работник на име Слава Дружинин вече я чакаше.
— Слушай, какво правиш с тях? — попита той, като взе от Настя папката с материалите и я прибра в касата.
— Чета ги — неопределено отговори тя.
— Защо?
— За анализа. Всеки месец подготвям аналитични справки за тежките престъпления в града. Интензивност, време, локализация, характеристика на потърпевшите, заподозрени, неотложни мероприятия и така нататък. Вкарвам ги в компютъра, после веднъж месечно ги обобщавам, анализирам ги.
— И тези материали ли записа в компютъра?
— Разбира се.
— Защо? Та в тях няма нищо интересно.
— Така ти се струва на теб. Във всяко отделно престъпление изобщо няма нищо интересно, но когато са много, тогава се появяват маса любопитни неща…
Тя вече беше готова да му прости вчерашното пиянство, защото той прояви интерес към работата й, и да му разкаже колко полезно и важно е системно да се анализира статистиката, но хвърли поглед към часовника и бързо грабна сака си.
— Трябва да бягам, Славик, че ще закъснея. Успех в гонитбата на Стукалкин. — Настя закачливо му намигна и почти се затича към метрото.
В момента, когато тя наближаваше станция „Новие Черьомушки“, Слава Дружинин най-сетне успя да намери по телефона снощния си събеседник.
— Тя ми върна материалите, но каза, че е записала данните в компютъра си — смутено обясни той.
В отговор чу твърде непарламентарно, но много изразително и съвсем недвусмислено изказване.
Глава 13.
Генералът гледаше полковник Гордеев с кръглите си, немигащи очи, заради които приличаше на бухал.
— Запознайте се, Виктор Алексеевич — сухо каза той, — а после искам да чуя обясненията ви.
И запокити към Гордеев дебел плик. Виктор Алексеевич предпазливо извади съдържанието му — купчинка снимки. Анастасия в някакъв ресторант с представителен възрастен мъж. Разговарят, мъжът се усмихва и я потупва по ръката. Пият нещо от високи чаши. Анастасия разказва нещо, а мъжът внимателно слуша, подпрял брадичката си с ръка. Заедно излизат от ресторанта. Качват се в кола. Слизат от колата пред нейния блок. Сбогуват се. Мъжът, почтително навел глава, й целува ръка.
Всичко нормално, но лицето на този мъж беше познато на Гордеев. И полковникът не очакваше нищо добро от създалата се ситуация. Рано или късно това трябваше да се случи — и ето че се случи.
— Не разбирам вашата загриженост, другарю генерал — отговори той с олимпийско спокойствие. — Каменская под мое ръководство разработва Денисов. Естествено е, че трябва да се срещат, това отговаря на легендата.
— Как е могло да се случи, Виктор Алексеевич, вашето подразделение да разработва един от най-големите финансови мафиоти, а аз да науча за това от анонимна пратка? Нещо повече — нашите колеги от службата по борба с организираната престъпност също не знаят за нещо, което всъщност е тяхна работа. Каква е тази ваша самодейност?
— Виноват. — Гордеев покорно наведе облата си плешива глава. — Работата е там, че контактът с Денисов бе установен не във връзка с финансови машинации, а покрай разследването на едно убийство. Просто се възползвахме от случайния късмет, за да се опитаме да започнем разработка. Уверявам ви, че ако получим положителен резултат, незабавно ще включим съответните служби.
— Значи така! — отсече генералът. — Отстранявате Каменская от работа, изземате личното й оръжие. Аз незабавно нареждам служебна проверка. Ако сте ме излъгали сега, ако разбера, че вашата Каменская се е забъркала с мафията, а вие я прикривате, тя незабавно ще бъде уволнена. Въпросът за вашето служебно положение ще се решава отделно и мога да ви обещая, че вашата неискреност ще бъде съответно преценена. Аз свърших, свободен сте. И вземете тези снимки, имам копия. Ще си ги гледате през свободното време и ще мислите как човек трябва да подбира кадрите за отдела си.
Гордеев направи строево обръщане кръгом и излезе от кабинета на началника, усещайки как силна руменина от гняв залива главата му от темето до врата. Когато минаваше покрай стаята на Настя, открехна вратата и в движение нареди:
— Ела с мен!
Вече влязъл в кабинета си, той смъкна от раменете си китела и като се стараеше да не дава воля на клокочещата в него ярост, внимателно го нагласи на окачалка в гардеробчето, макар че в този момент най-много от всичко на света искаше да го захвърли на пода. Все пак успя да се сдържи и на китела му провървя повече, отколкото на стола на колелца, който Житената питка с всички сили изрита към прозореца.