— Миша, не се съмнявай. Та ние почти успяхме. Вече имаме лакреола — препарата, който стимулира творческия потенциал, интелектуалната дейност. Препаратът е необикновено ефективен, прекрасно го знаеш, нали четеш вестници! Във всички некролози пише: Почина в разцвета на творческите си сили, буквално ден преди скоропостижната си смърт завърши най-значителното си произведение… Не си го измислям аз, това е оценката на специалистите. Но те умират, Миша, и ние не сме в състояние да го предотвратим. Именно затова ни е нужен архивът на Лебедев. Той е измислил нещо, някаква хитра подробност, ето защо в неговата експериментална група нямаше нито един летален изход.
— Добре. — Шоринов се обърна и втренчено погледна Олга, после направи няколко крачки и приближи плътно до нея. Сега се извисяваше над жената, беше надвиснал над нея, заслонил светлината, падаща от прозореца, и за някакъв миг тя изпита страх, почувства се слаба и зависима. — Ще намеря пари, за да откупим архива от вдовицата на Лебедев. Но ти трябва да ми обещаеш…
— Всичко, каквото поискаш — веднага отвърна тя.
— Не бързай, Оля. Трябва да знаеш, че тъй като става дума за много пари, винаги са възможни усложнения и неприятности. Не е изключено да се наложи да настаним някого във вашето отделение. Разбра ли ме?
— Да — едва чуто прошепна тя, без да откъсва очи от лицето на Шоринов.
— Как ще лъжеш мъжа си, дали ще лекуваш хората в клиниката, или ще донесеш препарата на мен — това не ме интересува. Може да ми потрябва твоята помощ и ти ще трябва да ми я окажеш. Ще бъдеш съучастничка, а може би и изпълнителка. А сега помисли още веднъж. Съгласна ли си? Струва ли си да го направиш?
— Да — отговори тя дрезгаво и тихо. Окашля се, въздъхна дълбоко и отново повтори, високо и отчетливо: — Да, съгласна съм.
На другия ден, в неделя, Михаил Владимирович Шоринов седеше на една маса с човека, който му се падаше роднина и от когото смяташе да поиска пари за откупването на архива на Лебедев. Но за да получи тези пари, той трябваше да обясни на роднината си как стоят нещата.
А нещата стояли така: някога в научноизследователската лаборатория на един от секретните заводи работел Василий Василиевич Лебедев, който изобретявал чудодейни балсами, премахващи за броени минути ревматични болки, главоболие, махмурлук, умора, безсъние, стрес. Един от тези балсами за две седмици спирал катастрофален косопад, друг само за месец лекувал много кожни болести, трети мигновено елиминирал всички видове алергични реакции, а те били общо пет. Балсамите се произвеждали в същия завод, но в много ограничени количества — само за управляващия елит. Но методиката, прилагана от Лебедев за съставянето и производството на балсамите, разкривала доста широки перспективи и Василий Василиевич продължавал да работи в тази насока. Лошото обаче било, че той работел не по плана за научноизследователската работа на лабораторията, а в свободното си време — вечер и в почивните дни, по собствена инициатива. Следователно каквото и да изобретял, заводът нямал никакви права над съответното изобретение. Ако той работел по плана на лабораторията, неговите разработки щели да бъдат служебен продукт и да принадлежат на организацията, в която Лебедев се водел на щат. А онова, което бил направил вкъщи — в свободното от основната си работа време, принадлежало само нему.
А Лебедев разработвал нов балсам, който влияел благотворно на творческите способности и на интелектуалната дейност изобщо. Естествено — ако имало на какво да влияе. От неговия балсам човекът не ставал по-умен или по-талантлив, отколкото е бил. Но пък ако у човека имало нещо, то се разкривало докрай. Василий Василиевич очевидно не бил наивен и доверчив и прекрасно разбирал, че ако работи върху препарата си в лабораторията, при успешен резултат веднага ще му отнемат балсама, а той ще получи някаква жалка премийка в края на тримесечието. Ето защо работел вкъщи, с примитивни средства — бил си направил минилаборатория в стаята, а резултатите изпробвал върху свои близки приятели и роднини. И върху себе си естествено. Резултатите се оказали смайващи и информацията за това изтекла. А Лебедев взел, че умрял. Както е прието да се казва — в разцвета на творческите си сили, на шейсет и осем годишна възраст. И това се случило преди около две години. Няколко месеца след погребението му младата вдовица заминала да живее в Западна Европа, като взела със себе си целия архив на своя съпруг.