Тъй като денят започна с неприятности, би било глупаво да се надява, че ще й провърви от първия опит. По театралния маршрут работеха четири автобуса, повече не бяха необходими, тъй като пътят от Театралния площад до станция „Новослободская“ беше не повече от двайсет минути, а понякога и доста по-малко. Шофьорите трябваше да дойдат в пет часа и Настя търпеливо зачака, седнала в стаичката на диспечера.
Трима от четиримата шофьори бяха от Тернопол, бяха дошли в Москва да изкарат малко пари. Очевидно живееха някъде на едно място, защото дойдоха в депото заедно, като в движение разпалено обсъждаха нещо.
— Имаше, имаше такъв — закима най-възрастният от тях, дебел добродушен украинец. — Помниш ли, Петро? Нали ти казах — глей го тоя шантавия, как е застанал точно на спирката?
— А да си спомняте каква беше колата? — с надежда попита Настя, като поглеждаше поред ту дебеланкото, ту младото момче, което дебеланкото нарече Петро.
— Абе май беше синя, а може и черна да беше — разпери ръце дебеланкото. — Вече се мръкваше. Но определено беше МОСКВИЧ.
— Я вие по-добре попитайте чичо Костя — каза Петро, който говореше руски неочаквано чисто. — Той е човек принципен, не оставя нарушенията ненаказани. Ако е видял този москвич, със сигурност е запомнил номера му, та после да прати оплакване до автомобилната инспекция.
Радостта на Настя се оказа преждевременна, защото се разбра, че чичо Костя, четвъртият шофьор от театралния маршрут, от вчера бил в болнични заради тежък бронхит. Тя взе адреса му и тръгна към другия край на Москва, за Бирюльово.
Чичо Костя живееше в неугледен панелен блок с прозорци към железопътната линия, по която постоянно громоляха минаващите влакове. Отвори й симпатично момиченце на около осем години, късо подстригано и с палави очи. Впрочем фактът на отварянето на вратата можеше да се смята за чисто условен, тъй като тя беше защитена и с верижка, която момиченцето не свали.
— Кого търсите? — звънливо попита то.
— Константин Фьодорович вкъщи ли е?
— Болен е — предизвикателно съобщи момиченцето, но не я покани да влезе. — А вие коя сте?
— А аз съм Настя. Константин Фьодорович твоят дядо ли е?
— Ха! — с презрение възкликна малката домакиня. — Той ми е татко.
— А ще попиташ ли татко си дали може да вляза?
— Защо?
— Трябва да си поприказвам с него.
— За какво?
Настя започна да губи търпение.
— Кажи ми, моля ти се, а майка ти вкъщи ли е? — попита тя.
— А мама за какво ви е? — последва въпросът, който можеше да се очаква.
— Ще я помоля за разрешение да вляза, ако ти не ме пускаш.
От дъното на жилището се чу дрезгав от простуда глас:
— Машенка! Кой е дошъл?
— Леля Настя! — оглушително звънливо отвърна момиченцето.
— Константин Фьодорович, вас търся — веднага се намеси Настя, разбрала, че е време да поеме инициативата, инак препирните с предпазливата Машенка можеха да се проточат.
След минута тя вече беше в апартамента, седеше в кухнята с болния чичо Костя, а в чашата пред нея вдигаше пара силен ароматен чай. Константин Фьодорович се оказа дребен човечец с почти изцяло плешива глава и мрачно лице. Предварително ориентирана от младия шофьор към чичо Костя, тя си бе мислила, че го бяха нарекли така заради голямата разлика във възрастта. Но сега, като гледаше лицето му, разбираше, че в думата чичо е било вложено леко насмешливото уважение към човек, който във всичко се стреми към ред, не понася нарушенията и се чувства винаги прав. Тя знаеше, че такива хора често са невероятно дребнави и досадни, но същевременно са почтени и добри.
— Не се сърдете на Машенка — извини се домакинът. — В училище толкова ги наплашват с разни крадци и бандити, че тя никому не отваря току-така.
— Това е добре — похвали момиченцето Настя. — Малко повече предпазливост никога не пречи, особено когато е сама вкъщи.
Тя любопитно разглеждаше домакина. Той изглеждаше на петдесетина години и беше малко странно, че има толкова малка дъщеря.
— Константин Фьодорович — започна Анастасия, — спомняте ли си тъмния москвич, който преди три дни е бил паркиран точно на спирката срещу грузинския ресторант?
— Е, слава богу — мъчително се закашля чичо Костя, — най-сетне си намериха майстора. Никаква съвест нямат вече, правилата сякаш не се отнасят за тях, паркират си колите където им падне.