— Значи си го спомняте? — зарадва се Настя.
— Че как! Първия път минавам — спрял там глупакът, няма друго място за него. Натиснах клаксона — демек: дай напред, остави ме да тръгна от спирката. Той даде няколко метра напред, а после — гледам го в огледалото — пак се върна. След половин час или може да бяха четирийсет минути, пак стигам до тази спирка — той пак там! Не, помислете само какво нахалство! И пак застанал така, че не мога да потегля. Е, тогава вече от яд му запомних номера. Щото ние, шофьорите, не гледаме лицето на човека, за нас визитна картичка е номерът на колата. Рекох си, ако и трети път го видя тук, няма да ме домързи, ще сляза и ще извикам катаджиите. Такива нахалници трябва да бъдат наказвани.
— Трябва — съгласи се Настя. — А още ли помните номера?
— М 820 ЕВ.
— Видяхте ли добре шофьора?
— Не. Не съм знаел, че ще потрябва. След като имам номера — това е достатъчно.
— Така е, ако на волана е собственикът на колата. Но ако не е той?
— Ама какво, открадната ли е била? Да не би да се издирва?
— Не знам, ще проверим. Но на вас, Константин Фьодорович, много ви благодаря. Дори не можете да си представите колко важно беше това за мен.
— Че какво толкова съм направил? — учуди се чичо Костя. — Просто запомних един номер.
— Искате ли да ви кажа истината? — внезапно попита Настя. И тя самата сигурно не би могла да обясни защо изведнъж й се дощя да каже истината на този настинал, небръснат и мрачен чичо Костя. Може би защото той не беше равнодушен човек. — Ето какво: човекът в тази кола ме е снимал, а днес е изпратил тези снимки в службата ми. Сега си имам неприятности, но искам да го намеря, за да го попитам защо го е направил?
— В службата ви ли ги е изпратил? — учудено попита чичо Костя. — Защо? С любовник ли ви е засякъл?
— Ако бях с любовник, той щеше да изпрати снимките на мъжа ми, а не на началството.
— Тогава не разбирам. Нещо неприлично ли има на тези снимки? Какво толкова може да се снима на публично място, та после човекът да си има неприятности?
— Ще ви обясня, Константин Фьодорович. Аз искам да заловя и изоблича един голям престъпен бос. За целта ми трябваше известна информация. А от кого мога да получа тази информация? Само от престъпници. Именно затова отидох на ресторант с един от тях, престорих се на наивница, за да науча онова, което ми трябваше. А сега моите началници може и да ме уволнят заради връзки с престъпния свят. Заради корупция с една дума. Разбирате ли?
— Ах, гадняр! — гневно възкликна шофьорът. — Сякаш почувствах, че тоя шофьор е гад. Жалко, че не слязох тогава и не извиках катаджиите. Може би щеше да се махне, преди да успее да ви снима.
— Не, не е жалко, чичо Костя, напротив — добре е, че не сте го закачали.
— Но защо?
— Ами защото той пак щеше да успее да ме снима, но тогава аз нямаше да ви намеря и да науча номера на колата му. Сред снимките имаше една, от която определено си личеше, че е правена от кола. Отидох до ресторанта и намерих мястото, откъдето са снимали. Оказа се, че е само на два метра от спирката. Точно тогава започнах да търся шофьорите от театралния маршрут. И намерих вас. А вие си спомнихте номера. Ако той не беше успял да направи именно тази снимка, така и нищо нямаше да разбера. Тъй че всичко е за добро.
— Е, щом е така — зарадва се Константин Фьодорович, — много хубаво. Все пак ми е мъчно за вас.
— Защо? — разсмя се Настя.
— Толкова сте слабичка, бледичка, болнава сте наглед. Как е могъл този мерзавец да вдигне ръка срещу вас? То е все едно да удариш дете, ето, като моята Машенка. Същото е. Само отрепка може да посегне на жена.
— Благодаря ви — сърдечно каза тя, почувствала как в гърдите й се надига вълна на благодарност към този обикновен, мрачен човечец. — Но не се тревожете за мен — аз само наглед съм хилава, а инак си ме бива, костелив орех съм.
От жилището на Константин Фьодорович Настя се обади на Коротков и го помоли да намери сведения за собственика на тъмносин или черен москвич с номер М 820 ЕВ. Беше късно да се връща на работа, пък и нямаше нужда — предвид сутрешните събития. Тя се сбогува с чичо Костя и неговата бдителна рожба и си тръгна за вкъщи.
Изненада я огромната тълпа пътници на перона на станция „Киевская“ в метрото, където тя се прехвърли на своята линия. Оказа се, че по технически причини влаковете по Арбатско-Покровското направление се движат на по-голям интервал, който вместо обичайните минута и половина, стигнал до двайсет. Глас от високоговорителя настойчиво съветваше пътниците да използват наземния транспорт, но на Настя този съвет не й вършеше никаква работа — с наземен транспорт щеше да се тътри до „Шчолковская“ чак до сутринта. Затова търпеливо зачака влака, предвидливо спряла точно пред солиден мъж с внушително шкембе. По лицето на мъжа беше изписана такава яростна решимост да се натика в препълнения вагон, че Настя не се съмняваше: той ще напира с мощта на разгневен слон и ще я вкара вътре, дори чисто теоретично това да изглежда невъзможно. Така и стана. На пръв поглед в пристигналия най-сетне влак нямаше и един свободен сантиметър, но чичката с шкембето изпълни функцията си добросъвестно и оправда надеждите на Настя.