— Анастасия Павловна, поставяте ме в неудобно положение. Имам нареждане от ръководството…
— Това не ме засяга. Лично аз не съм получавала никакво нареждане. Отстраниха ме от работа и аз не работя. В нищо не се намесвам, не провеждам оперативно-издирвателни мероприятия. Всъщност днес смятах да си остана вкъщи, но тук ме извикахте вие. Затова хайде да се разберем така. Имате нареждане да направите служебна проверка, нали? Това е ваш проблем. Единственото, което аз съм длъжна да направя, е да ви дам първоначални обяснения, а по-нататък вие ще работите самостоятелно. Дадох ви обяснение. Ако не сте ме разбрали, ще повторя: Едуард Петрович Денисов е мой познат. Той пристигна в Москва по работа, пожела да се видим и ме покани на вечеря. Не ми е възлагал никакви задачи, свързани със служебната ми дейност, и никога за нищо не ми е плащал. Това е всичко, което мога да ви кажа. Ако искате да чуете от мен нещо друго, ще ви помоля да имате предвид, че от моя страна това вече ще бъде услуга, която може да ви направя. Ако ви интересува историята на запознаването ми с Денисов, готова съм да ви я разкажа, но няма да пиша каквото и да било.
— И защо? — учуди се Дегтярьов. — За вас има ли значение дали ще разказвате, или ще пишете?
— Мързи ме.
— Но нали разбирате, че ръководството се нуждае от вашите обяснения, а не от моя преразказ.
Тя мълчаливо извади чист лист хартия и написа няколко реда.
— Ето — побутна листа към Дегтярьов, — това е моето обяснение. Помолихте ме да напиша защо съм се срещнала с Денисов, нали? Написах го. Нещо повече — добавих, че се познавам с него от 1993 година. Покажете това на началството си, нека там ви кажат какво да правите по-нататък. Вие, другарю майор, работите на „Петровка“ по-малко от година и доколкото си спомням, това е вече четвъртата или петата проверка, която ви възлагат. Вероятно сте специалист по проверките и не е нужно аз да ви давам акъл.
Той взе листа, прибра го в папката си и стана. Вече стигнал до вратата, се обърна:
— Явно в нещо съм сбъркал. Съжалявам, че не постигнахме взаимно разбиране. Да не би да смятате, че лично аз съм виновен за неприятностите ви?
— Ама моля ви се, нищо подобно. — Тя обезоръжаващо се усмихна. — Вината ви е само в това, че ви трябваше половин час, за да стигнете до мен. И аз знам защо.
— Извикаха ме при началника, после дойдоха посетители…
— Престанете, другарю майор. За вчерашна ли ме мислите? Този трик е по-стар от двама ни, взети заедно. Свикнали сте да смятате, че служител, по отношение на когото се води служебно разследване, непременно е виновен. Викате го за даване на обяснения, обещавате да го посетите незабавно и изчаквате той да се скапе. Да изгуби самообладание от вълнение и тревога, да изгуби контрол над нервите си. И тогава се появявате вие — като ясно слънчице. Той се страхува от вас, защото съдбата му е във вашите ръце. Изцяло зависи от думите, които ще напишете в своето сведение. Каквото е сведението, такова ще е и решението на ръководството. И искате този нещастен служител да трепери пред вас. А тъй като аз не се чувствам виновна за нищо, включително и за връзки с мафията, които толкова ви се иска да ми припишете, този ваш половин час не ме изкара от равновесие, а просто ме ядоса. Затова разговорът ни не потръгна.
— Разбирам — проточи Дегтярьов, върна се и отново седна срещу Настя. — Какво пък, значи наистина съм направил грешка. Защо не опитаме да започнем отначало?
— Да опитаме — кимна тя.
Беше й омръзнало да воюва с Дегтярьов, вече си бе изляла яда върху него и сега започваше да се упреква, че отново бе позволила на емоциите да надделеят над интересите на работата. В края на краищата и той не е виновен, че са му възложили тази задача. Виновната преди всичко е тя. А на второ място — генералът, който не е приел доводите на Гордеев, не му е повярвал и не е изхвърлил тези снимки в кошчето. А Дегтярьов е никой, обикновена пешка. Възложили са му нещо — върши го. И ако не беше този половин час, който я бе вбесил, тя щеше да разговаря с него по съвсем различен начин.