Обсъдиха още редица текущи въпроси, изпиха по чаша чай и Виктор си тръгна.
Глава 15.
До четиринайсетгодишната си възраст Юра Оборин беше открит и абсолютно доверчив. После се случи нещо, което го превърна в човек, който от всичко на света най-много се страхува да не го измамят. До главоболие, до паника, до маниакална мнителност. Разбира се, не беше луд — в никакъв случай. Но усещането, че го смятат за глупак, можеше да го разяри и да го подтикне към постъпки, които, общо взето бяха неприсъщи за него — спокойния и трудолюбив аспирант при катедрата по наказателно право, бъдещия доцент, а след това вероятно адвокат. Оборин обичаше умереността, стараеше се да избягва конфликтите и откритото изясняване на отношенията, не вземаше участие в интригите, които се плетяха в катедрата, и никога не се заяждаше с хората за дреболии. Но усетеше ли, че искат да го метнат, че го смятат за наивник и се опитват да го използват или, както той се изразяваше, да му подложат динена кора — започваше да беснее и се стараеше на всяка цена да разобличи измамниците. Неговата неотдавнашна изява на заседанието на катедрата по време на обсъждането на конкурсните работи на студентите беше продиктувана именно от това.
Детството му беше напълно щастливо. Родителите му живееха задружно, не се караха, не вдигаха скандали. Бащата на Юра беше геолог и прекарваше голяма част от времето в експедиции, а момчето и майка му се разбираха прекрасно.
Лена се появи у тях, когато Юра беше на четиринайсет. Дойде им на гости с брат си, колега на майка му от конструкторското бюро. Майка му и чичо Женя седнаха до масата в хола и подредиха на нея някакви книжа, а Лена поскуча десетина минути и каза:
— Чувала съм, че във вашия район имало хубав магазин с вносни дрешки. Мисля да отида. Обяснете ми, моля, къде се намира.
Майка му вдигна очи от книжата и се усмихна.
— Юра ще те придружи. До този магазин се отива по едни малки улички, няма да го намериш. Ще я придружиш ли, синко?
Той неохотно остави новата книга на братя Стругацки, но не възрази. Първо, мама го беше помолила, а това беше закон. И второ, Лена беше гостенка и щеше да е неприлично да откаже.
Излязоха навън и Лена веднага хвана Юра под ръка. Той едва се сдържа да не се дръпне — не дай си боже някой от приятелите му да го види как се движи под ръка с мадама! Ще се опозори за цял живот. Но Лена сякаш прочете мислите му.
— Срамуваш ли се? — засмя се тя. — А не бива. Аз пък, напротив, гордея се, че се движа под ръка с такова хубаво момче. Нека всички ми завиждат.
Беше пет години по-голяма от Юра, но с половин глава по-ниска. Той се беше източил рано, на четиринайсет години вече беше почти такъв, какъвто си остана после, не порасна повече, но за възрастта си наистина беше доста едър. През целия път до магазина Лена го разпитваше за тренировките по тежка атлетика, на които той ходеше три пъти седмично, а освен това показа страхотни знания в областта на фантастиката — беше чела не само братя Стругацки, но и Айзък Азимов, Артър Кларк и Робърт Шекли. Разговорът така увлече момчето, че то подсъзнателно избираше най-дългия маршрут, макар че до магазина можеше да се стигне два пъти по-бързо.
Лена бавно обиколи всички щандове, придирчиво оглеждаше саката, полите и блузките, но не купи нищо, макар че премери поне десет дрешки. Юра чакаше търпеливо с надеждата, че по обратния път тя ще му разкаже, както му беше обещала, книгата „Размяна на разум“, която той отдавна искаше, но не можеше да намери. Най-сетне момичето си купи от галантерийния щанд симпатично небесносиньо гребенче, хвана го под ръка и двамата излязоха от магазина.
— Хайде да влезем — предложи тя, когато минаваха покрай някакво заведение. — Гладна съм, а Женка и майка ти са се заровили в онези чертежи и сигурно ще забравят да ни нахранят.