— Не съм взел пари — изчерви се Юра и си помисли, че дори да беше взел, това нямаше да промени нищо. Парите, с които можеше да разполага, стигаха в най-добрия случай за книга за рубла и половина, за кино плюс два сладоледа, но по никакъв начин не и за заведение.
— Няма страшно — махна с ръка Лена. — Аз имам. Следващия път ти ще черпиш, съгласен?
От това следващия път Юра чак се задави от вълнение. Значи Лена смята отново да им дойде на гости!
Заведението беше чистичко и симпатично, те седнаха на маса с бяла покривка в ъгъла до прозореца и Лена му подаде менюто.
— Избирай — каза.
— Ами ти? — учуди се Юра. — Ти трябва да избираш първа.
— Какво говориш! — Тя леко и мелодично се разсмя. — Нали си мъж, ти трябва да направиш поръчката.
— Но аз не знам какво обичаш — смути се той.
— Ами чети на глас, заедно ще изберем.
Поръчаха традиционната за заведенията за обществено хранене от 80-та година салата „Столична“ и кюфтета с пържени картофи. Дебелата сънена келнерка записа поръчката и въпросително погледна Лена:
— Нещо за пиене?
— Ще пием кафе — отговори тя.
На лицето на келнерката се изписа откровеното презрение към клиенти, които не пият алкохол, тя гордо завъртя едрия си задник и се запъти към кухнята. Юра се почувства неловко, но веднага забрави за това, защото Лена започна да му разказва сюжета на „Размяна на разум“. Храната се оказа изненадващо безвкусна, но той дори не забеляза това — толкова беше завладян от увлекателната история.
— Хей — изведнъж се сепна тя, — излязохме преди три часа. Майка ти сигурно вече е откачила от притеснение къде сме се дянали. Хайде да й се обадим, да й кажем, че вече се прибираме, та да не се нервира.
Те платиха и се затичаха към най-близката телефонна кабина, като тичешком търсеха монета от две копейки по джобовете си. Влязоха в кабината, Лена вдигна слушалката и я подаде на Юра.
— Страх ли те е, че ще ти се карат?
— Малко ме е страх — призна той.
— Добре, аз ще поискам извинение тогава. Набери номера.
Те стояха толкова близо един до друг, че докато набираше номера, Юра неволно докосваше с лакът гърдите й.
— Татяна Алексеевна? Лена се обажда. Много ви моля да ни извините, аз съм виновна за всичко — като започнах да меря разни дрехи, не можах да се спра. Да, вече се прибираме. Не, не сме далеч, до ресторант „Звезда“. — Тя затвори телефона и радостно се усмихна. — Май ни се размина. Майка ти не се сърди, така че можем спокойно да се връщаме.
Вечерта, докато лежеше на тъмно в стаята си и си припомняше този вълнуващ ден, Юра Оборин разбра, че се е влюбил.
След няколко дни Лена и брат й пак дойдоха. Всичко се повтори както предишния път, само че сега тя вече не го помоли да я придружи до магазина с вносните стоки, а почти веднага каза:
— Слушай, я да се махаме оттук! Не е интересно да седим при тях.
Този път Юра предварително се бе подготвил за посещението й и доста смутен, с преплитащ се език помоли майка си за пари за ресторант. Много се страхуваше, че майка му ще се ядоса или — още по-лошо — ще му се подиграе. Че нали, какъв кавалер се намери, още не е спечелил и копейка, а вече кани момичета на ресторант. Но за негово голямо облекчение, майка му възприе молбата съвсем спокойно, сякаш така и трябваше да бъде, и дори поощрително се усмихна.
— Ти си вече голям, синко — въздъхна тя. — А аз дори не бях забелязала колко си пораснал.
Прибраха се, когато вече беше тъмно. Майка му и чичо Женя още седяха, наведени над чертежите, и изобщо не им се скараха. По пътя Лена купи торта и всички заедно дълго пиха чай, много се смяха, чичо Женя разказваше интересни рибарски случки, а майка му — за съседската болонка Бетси. Юра седеше до Лена, понякога улавяше усмивката й, предназначена единствено за него, и му беше хубаво, както никога през живота му. Ужасно съжаляваше, че и баща му не е тук — той щеше да се прибере от поредната експедиция едва след един месец. Да можеше и баща му да седи до тях, да слуша веселите истории на чичо Женя, смеха на майка му, и той да разкаже нещо — щеше да бъде просто прекрасно!
Никой никога не бе обяснявал на Юра Оборин, че едно четиринайсетгодишно момче при никакви условия не може да бъде интересно на красиво деветнайсетгодишно момиче, освен, разбира се, ако момичето не е умствено изостанало. При никакви условия. Освен едно. На него му се струваше, че Лена очаква срещите им със същото нетърпение като него и с удоволствие дълго се разхожда с него ту из парка, ту просто по улиците, обсъждайки неща, които са интересни на него. Когато го хващаше под ръка и уж случайно притискаше гърди до лакътя му, сърцето му сладко замираше, устата му пресъхваше и му се завиваше свят. Той беше нормално развито момче, което знаеше за секса наистина не много, но напълно достатъчно, за да разбира защо му се завива свят, защо нещо се раздвижва в слабините му и за какво са им гърдите на момичетата. И му се струваше, че миниатюрната стройна Леночка… С една дума — струваше му се. Нещо повече — беше сигурен в това. Защото единственото условие, с което можеше да си обясни всичко, просто не му хрумваше.