Когато ключът изщрака в бравата, тя се втурна в антрето. Слава богу, здрав и читав е!
— Аска, ще се разорим от харчене на бензин — каза Чистяков и се нахвърли на вечерята. — Да следиш Тришкан е истинско мъчение. Но със Саня установихме със сигурност едно: лично той кара москвича си, на никого не дава ключовете.
— Излиза, че точно той ме е фотографирал. Ще ми се да знам за какво съм му потрябвала. Защо ми организира това удоволствие?
След около пет минути телефонът иззвъня, тъкмо когато Алексей довършваше втората половина от печената кокошка, а Настя си наливаше кафе.
— Отивай, твоичкият те търси — каза Льоша с натъпкана уста. — Юрий Олеша е имал девиз: „Нито ден без ред“, а този — нито ден без обаждане по телефона.
Настя не отговори и отиде в хола, за да се обади.
— Как върви почивката ви, Анастасия Павловна? — поинтересува се баритонът. — Приятно е да не тичате рано сутрин на работа, нали? Хем бихте могли да живеете в този режим постоянно, ако решите да се сприятелите с мен. Ще спите до единайсет, ще си пиете кафето до два, за никъде няма да бързате. Наистина ли подобна перспектива не е привлекателна за вас, скъпа?
— Интересува ме защо вашите хора са влезли в дома ми и са пипали компютъра ми — сухо отговори тя. — Не можаха да ме уплашат, обаче успяха да ме ядосат. Харесва ли ви да ме ядосвате? — Настъпилата пауза я накара да застане нащрек. — Ало!? Чувате ли ме, доброжелателю?
— Чувам ви — отвърна баритонът. — Не разбирам за какво говорите. Кой е влизал в дома ви?
— Мислех, че вие ще ми кажете. Защото похватите са типично ваши.
— Това е недоразумение. Моите хора не са получавали такава задача.
— Проверете, ако обичате — студено каза Настя. — И утре ми докладвайте. Защото нещо не ми харесвате. — Тресна слушалката, без да се сбогува, и звънливо се разсмя.
— Какво ти става? — слисано я погледна Алексей. — Да не откачи? Защо се кикотиш?
— Ох, Льошик, не всичко е спокойно в Датското кралство. Моят обожател чак се задави от учудване. Явно някой от неговите хора е решил да влезе в битката преди шефа, без да чака команда. Хем вече за втори път се излагат. Сега съм сигурна, че и със снимките е станало същото. Някой е искал да се натегне пред боса, а само му е навредил. Защото босът е искал с тези снимки да ме укроти, да ме сплаши, та да стана послушна, а неговият лакей очевидно не е бил посветен в тези планове и се е задействал по собствена инициатива. И вкъщи се е промъкнал така. Ще ме спукат от смях!
— Знаеш ли, Асенка, чувството ти за хумор е някак особено — поклати глава Льоша. — Обаждат ти се по телефона и те заплашват, а на теб ти е смешно.
Настя моментално стана сериозна. Седна на масата срещу мъжа си и обхвана с две ръце чашата с кафе, както правеше всеки път, за да стопли ледените си пръсти. Поради лошите си кръвоносни съдове тя постоянно мръзнеше и ръцете й вечно бяха студени.
— Смея се, слънчице, защото времето за плач и страх свърши. Весело ми е, защото разбрах какво трябва да правя занапред и как да го правя. И дори това да не даде резултата, който очаквам, поне по-лошо няма да стане. А човек, който е успял да схване, че по-лошо не може да стане, престава да плаче и да се страхува и се развеселява. Имаме ли нещо за пиене?
Льоша я погледна внимателно. Обикновено Настя вкъщи, извън празниците, пиеше само мартини преди лягане — вместо приспивателно, но и това се случваше рядко. Тя беше равнодушна към алкохола, не обичаше коняк и водка, както впрочем и различни вина, дори много добрите. Освен мартини, пиеше с удоволствие само полусладко шампанско.
Той извади от шкафчето бутилка мартини и две високи чаши, наля във всяка по малко и ги сложи на масата.
— За какво ще пием?
— За простотата, Льошик. Простотата е най-умното нещо, измислено от човечеството. Дори най-сложната конструкция може да бъде извадена от строя с най-прости действия. И нека пием именно за тези действия.