Привечер участъковият Гаврилюк вече едва се държеше на краката си от умора. Не можеше да понася общоградските мероприятия, особено такива като „Гараж“. Втори ден поред заедно със служители от автоинспекцията обикаляше всички паркинги и гаражи на своята територия, защото някому бе хрумнала идеята да започне „Гараж“ за издирване на коли. Дълбоко в душата си не можеше да не признае, че подобни операции обикновено даваха добър улов, защото затворените гаражи често се използваха като междинен пункт, където крадената кола се разглобяваше изцяло, пренабиваха се номерата на шасито и двигателя. Но той мразеше да участва в тези акции. Обикаляш цял ден, почти гладен и жаден, капваш от умора. Гаврилюк вече наближаваше петдесет и такива упражнения бяха тежички за него. Особено неприятно му бе да издирва собствениците на затворените гаражи, защото без тях беше забранено да се влиза в гаражите. Ту ги няма вкъщи, ту са си вкъщи, но току-що са се прибрали от работа и те гледат злобно, защото искат да вечерят и да се проснат на дивана пред телевизора, ту са пияни и спят като заклани. С една дума — много неприятно.
— На вашата територия има още един голям гараж — каза старшият от представителите на автоинспекцията. — Ще проверим и него и ще приключим за днес.
Гаврилюк въздъхна тежко и се потътри към колата, с която пътуваха с автоинспекторите. Оперативните работници, които се занимаваха с издирването на автомобили, пътуваха с друга кола. Гаражът, който им предстоеше да проверят, наистина беше голям, кооперативен, със собствена автомивка и работилница. Именно в такива най-често се вършеха безобразията. Но пазачът, който седеше в будката, имаше ключове от всички боксове — Гаврилюк го знаеше със сигурност, защото честичко си пийваха с този дядка. Поне това му беше утехата: нямаше да тича да търси собствениците из цяла Москва.
Списъкът на издирваните автомобили беше дълъг, на няколко листа, но за сметка на това номерата, вкарани в компютъра, бяха написани във възходящ ред, така че не беше трудно да се проверява дали въпросната кола е обявена за издирване. Освен официалния списък, имаше още един — неофициален. Той се състоеше от номера на коли, за чиято кражба не бе съобщавал никой, но които неизвестно защо интересуваха московските оперативни работници. Още с планирането на операция „Гараж“ оперативните работници бяха засипани с молби да имат наум още два номера или пък някаква жигула с драскотина на предната дясна врата, или пък мерцедес с чудновата играчка на предното стъкло. Всички тези автомобили бяха вписани в отделния списък. Такъв списък имаше и групата, с която обикаляше гаражите и паркингите участъковият Гаврилюк. Но никой не се надяваше някоя кола от неофициалния списък да бъде открита. Работата беше там, че отначало този списък беше у оперативния работник, оглавяващ групата, после влезе в папката на един от автоинспекторите, който остана като старши, когато оперативният работник напусна групата и тръгна по някакви свои работи. Странно защо този списък постоянно изпадаше от папката на автоинспектора и след като последния път вдигна листа от земята, Гаврилюк не го върна, а го сгъна на четири и го прибра в джоба си. Поне ще е на сигурно място, каза си, няма да се загуби. След половин час съвсем забрави за него. В името на справедливостта трябва да отбележим, че и никой от останалите не си спомни за списъка.
Започнаха огледа на гаража от работилницата, после провериха автомивката, а накрая се качиха по стълбичката на най-горния етаж и започнаха методично, бокс след бокс, да оглеждат колите. След около половин час Гаврилюк бръкна в джоба си за цигарите и учудено извади сгънатия на четири лист. „Ах, дявол да го вземе! — мислено се наруга той. — Как можах да го забравя! Хем и никой друг не се сети. Младоци, какво да ги правиш.“ Той разгъна списъка и чак до последния бокс проверяваше автомобилите по него. Не откри нищо интересно.
След като завършиха огледа, те излязоха и се качиха по колите си. Гаврилюк не тръгна с тях, беше съвсем близо до дома си, затова реши да се разходи пеша. Вече по средата на пътя участъковият се спря. Не му даваше мира мисълта, че си бе спомнил за списъка едва когато половината боксове бяха вече проверени. Ами ако в онази, в първата половина се намира колата, която издирваха оперативните работници?
Беше много уморен и гладен, вкъщи жена му лежеше с тежък грип, нямаше кой да разходи кучето и то горкото сигурно се бе измъчило, без да разбира защо ли от седем сутринта не са го извеждали да се изпишка. А и синът му специално го бе предупредил, че тази вечер ще закъснее, тъй че Гаврилюк беше обещал да изведе Филя най-късно към пет, а сега беше вече осем и половина.