Много му се искаше да се прибере, още повече че и входът на блока вече се виждаше — само на двайсет метра оттук. Но вродената добросъвестност надделя и той се върна обратно.
— Какво бе? — подаде глава от будката пазачът чичо Гриша. — Да не забрави нещо? Или пък си донесъл? — Направи изразителен жест с палец.
— Забравих, чичо Гриша. Извади ключовете, хайде още веднъж да обиколим боксовете.
— Всичките ли? — уплаши се дядката.
— Абе не, само първите трийсет.
— Няма кого да оставя тук, нямам право да напускам поста си — важно заяви чичо Гриша. — Вземи ключовете и върви сам.
Гаврилюк пак се качи горе и започна огледа. В шестия бокс намери една кола, включена в списъка. „Е, слава богу! — помисли си с облекчение. — Не се разкарах напразно. Интуицията ми още работи.“ Провери всички останали боксове и едва когато стигна до мястото, където преди час бе извадил цигарите си, сгъна списъка и отново го прибра в джоба си.
— Чичо Гриша, на чие име се води шести бокс?
— Сега ще погледна. — Пазачът извади дебела овехтяла книга, дълго я прелиства, търсейки съответната страница. — Шести е на Оборин — каза най-сетне.
— Как е цялото му име?
— Юрий Анатолиевич Оборин, ето тук са и адресът, и телефонът му. Ще си запишеш ли?
— Да.
След като си записа данните на стопанина на бокс номер 6, участъковият забърза към къщи. Жалното скимтене на Филя се чуваше още от стълбищната площадка. Гаврилюк бързо влезе, смъкна обущата си и без да се съблича, отиде в стаята, където лежеше жена му.
— Как си, Зинуля?
— Добре съм — успя да се усмихне жена му. — Поолекна ми. Сега ще стана да стопля вечерята…
— Лежи си, лежи — размаха ръце Гкврилюк. — Аз ще си я стопля. Най-напред ще изведа Филя, после ще вечерям. Не бива да ставаш.
Той изтича до кухнята, отчупи голям комат от дългата френска франзела, резна дебело парче салам, нахлузи обущата и излезе с кучето. Филя летеше по стълбището така, сякаш го гонеше глутница вълци.
След четирийсет минути успокоеният Гаврилюк седеше до масата пред чиния с горещ борш. На пода до краката му спокойно лежеше Филя. По телевизията даваха футболен мач. Животът изглеждаше на участъковия напълно приятен.
След като изяде борша и две порции задушено, той изми чиниите, избърса ръцете си и отново извади злополучния списък. До всяка включена в него кола имаше телефонен номер, на който трябваше да се обадят, в случай че тя бъде намерена. Гаврилюк извади листчето, на което си бе записал данните на собственика на бокс номер 6, и посегна към телефона.
Никога в живота си Настя не бе изпитвала такова остро чувство на неудобство, както днес — при влизането си в сградата на „Петровка“ 38 и докато вървеше по коридорите към своя кабинет. Работеше тук от десет години, познаваше всяка пукнатина по боята на стените, всяко петънце по вратите, покрай които минаваше по десет пъти на ден, но днес имаше чувството, че е проникнала незаконно на място, забранено за нея, че се намира тук неправомерно и всеки срещнат знае за това и може да я хване за ръката и да я изхвърли. Разумът й говореше, че това са глупости, че отстраняването от работа е нещо неприятно, но съвсем обикновено и по никакъв начин не означава, че служителят не може да идва на работното си място. Просто му е забранено да действа като официално лице. Колкото до идването на работа — моля, щом имаш желание, идвай.
Настя Каменская имаше желание. А и беше необходимо. Ето защо тя, преодолявайки смущението си, мъжествено крачеше към своя кабинет, като гледаше да не среща погледите на хората, които виждаше по коридорите. Кой знае защо, беше сигурна, че за служебното разследване на обстоятелствата около нейната връзка с мафията на Денисов знае цялото управление.
И кабинетът й се видя чужд и неприветлив, макар че преди можеше да седи тук едва ли не денонощия наред — да анализира, обмисля и пресмята. Винаги се бе чувствала тук добре и въпреки служебната обстановка — уютно. Още не беше съблякла якето си, когато буквално след нея нахълта Коля Селуянов. След като млясна Настя по бузата, за което се наложи да вирне глава, нисичкият Селуянов веднага — като собственик — седна зад нейното бюро.
— Донесе ли го? — беше единственият му въпрос.
Настя кимна. Те с Коля отдавна бяха замислили да направят анализ на работата на оперативните апарати за издирване на очевидци на тежки престъпления, извършвани на улицата и на обществени места. Дълго все не намираха време за това и най-сетне преди два месеца все пак се мобилизираха и започнаха да събират данните. За добрия анализ, казваше Настя, трябва добра статистика. В дадения случай добра статистика означаваше: първо, достатъчно голяма база данни, и, второ, тяхната точност. Те събираха сведения за адресите и местоработата на лицата, станали очевидци на тежки престъпления, след което грижливо нанасяха тези данни на огромната карта на Москва.