— По-нататък.
— После идва номер сто и девет. Изнасилване на седмокласничка в строяща се сграда. Осем очевидци, които могат да опишат поне част от особените белези на четири момчета, забелязани близо до този строеж. Самото момиче не ги познава, спрели я на улицата вечерта, сграбчили я за ръцете и я завлекли на строежа. Отначало си мислела, че просто се закачат с нея, искат да се запознаят. А после от страх вече нищо не виждала, пък и било тъмно.
— Колко очевидци са намерени, казваш?
— Осем.
Той отново се наведе над картата:
— Не, не става. Един е в повече.
— Кой е в повече? — трепна Настя.
— Ти каза, че са намерени осем очевидци. А на картата числото 109 се среща девет пъти.
— Сигурно си преброил и местопрестъплението — предположи Настя, която никога не правеше такива грешки. В нейните статистики цифрите винаги съвпадаха точно.
— Не, с местопрестъплението стават десет.
— Не може да бъде. Покажи ми!
Те заедно се втренчиха в картата и Селуянов й показа деветте точки, обозначени с числото 109.
— Тъпа история — объркано каза Настя. — Не може да съм сбъркала така. Допускам, че съм могла да пропусна някого, но не и да сложа излишна точка. Обаче да си измисля адрес и да го отбележа на картата? Не, такова нещо на мен никога не ми се случва.
— Хайде да проверим — предложи Селуянов, който също не вярваше твърде Настя да е била разсеяна. Точно разсеяност от нея не можеше да се очаква.
Тя започна да диктува адресите на хората, видели малолетните насилници край строящата се сграда, а Селуянов внимателно проверяваше точките, нанесени на картата.
— Аз свърших — каза тя, след като продиктува последния, осми адрес. — Кой остана?
— Остана адресът на улица „Болшие каменшчики“, близо до станция „Таганская“ на метрото.
— Кой ли живее там? — замислено произнесе Настя. — Много интересно.
Глава 16.
— Нищо не разбирам — каза раздразнено Александър Инокентиевич Бороданков и отмести настрана дневника, в който се записваха резултатите от наблюденията над намиращите се в отделението хора и сведенията за тяхното състояние. — Пак сме в задънена улица, но аз вече не разбирам как да се измъкнем от нея.
Олга Решина разтревожено погледна мъжа си. Той не бива да се отчайва, нали всъщност отдавна е намерил най-доброто съчетание и оптималните характеристики на компонентите, които правят лакреола високоефективен и абсолютно безвреден. Но засега не бива да знае това. Докато в отделението се намира Оборин, докато той е жив, мъжът й не бива да научи за успеха си. За четирийсет и четвъртия вариант на лакреола. Инак как тя ще обясни смъртта на Оборин?
— Трябва да си починеш, Сашенка — каза Олга гальовно. — Просто си се преуморил. Вече половин година се занимаваме с лакреола, но аз поне от време на време си давам почивка, а ти работиш като вол. Не бива така, мили. Та ти прекрасно знаеш, че за успешното решаване на една задача е нужно умение да видиш проблема от друга гледна точка. А за това е необходимо понякога да прекъсваш, да си почиваш, да изключваш съзнанието си от това, което търсиш. Та това е твоя собствена методика, забрави ли? А според друга твоя методика трябва изцяло да се потапяш в решаването на задачата, да се откъсваш от всичко, което пречи на работата ти. Но ти и това не правиш. Саша, сигурна съм, че ако си починеш поне три-четири дни — да се наспиш хубаво, да правиш дълги разходки пеша, — ще съумееш да погледнеш на нашите затруднения с други очи. А аз ще те храня като за световно, ще ти готвя изискани и екзотични ястия и ще ти ги поднасям направо в леглото.
Те седяха в кабинета на Бороданков. Здрачът се сгъсти, но само настолната лампа на бюрото беше запалена. Олга си помисли, че ако някой се е озовал в задънена улица, това е именно тя. От самото начало не бе премислила цялата комбинация, от самото начало не бе предвидила как може да се обърнат нещата. Струваше й се, че всичко е много просто! Оборин доброволно ще легне в отделението, а тя, като се престори на страстна любовница, бързо ще изтръгне от него цялата информация за Тамара, а след известно време — твърде кратко — Оборин тихо ще се спомине от инфаркт или инсулт. А какво излезе? Оборин не продумва за Тамара, създава се впечатлението, че той или напълно я е забравил, или нещо подозира и умишлено мълчи за приятелката си. И като напук именно сега Саша успя да получи оптималния състав на балсама. Но ако Бороданков научи за това, ще бъде трудно да му обясни тихата смърт на един от пациентите. Следователно докато Оборин не умре, Саша не бива нищо да научи. А когато най-сетне умре, какво ще прави тя тогава? Ще признае на мъжа си, че е скрила успеха от него, защото е трябвало да причини смъртта на един от пациентите? В никакъв случай! Саша трябва да бъде сигурен, че архивът е бил купен честно от вдовицата. Тогава какво трябва да направи? Как след смъртта на Оборин да накара Саша отново да изобрети този проклет четирийсет и четвърти вариант, дявол да го вземе? И какво ще прави, ако Оборин умре така и без да каже нищо? Ще живее под вечния страх, че някъде съществуват хора, които знаят за убийството на двете жени и момченцето, както и кой и защо е организирал и извършил тези убийства?