Беше тръгнала за Южния район при Саша Дружинин и се прехвърляше от тролей на метро, от линия на линия, но го правеше автоматично. Главата й беше заета с информацията, която й бяха съобщили Коротков и Игор Лесников.
И тъй, Николай Саприн, разведен, образование висше, завършил Висшата школа на КГБ, работил в централния му апарат. Има майка и природена сестра — Ирина. Мрази първата, обожава втората. Сестра му се намира в САЩ с мъжа си, очаква дете и изпитва значителни материални затруднения. Майка й нагло я е измамила, като е присвоила московския апартамент на дъщеря си и мъжа й, не им връща парите, живее с млад съпруг — трети поред. Съпругът явно с всички сили скубе пари от своята застаряваща съпруга. Николай е правил опити да накара майка си да върне на Ирина парите за апартамента, но не е успял.
А на Коротков се обадил някакъв участъков и му съобщил, че в кооперативния гараж на еди-кой си адрес, в бокс номер 6, чийто собственик е някой си Юрий Анатолиевич Оборин, се намира колата, която по инициатива на Коротков попаднала в неофициалния списък на издирваните автомобили. Същата кола, която била регистрирана на името на Тамара Михайловна Коченова, известно време стояла пред нейния блок, а после изчезнала, макар че самата Тамара не се била върнала от командировка. Коротков обеща незабавно да се заеме с този Оборин — да го издири и да изясни всичко.
Но това беше късно снощи, а днес следобед се разбра, че Оборин е изчезнал. Тоест не че е изчезнал съвсем, но било изключително трудно да го намерят. Никой не го търсел, никой не се тревожел от отсъствието му, защото той предупредил всички, че минава в нелегалност, за да работи върху поредния раздел на дисертацията си. Наистина не казал никому къде именно смята да отседне, но това било напълно разбираемо. Какъв е смисълът да огласиш убежището си, ако искаш никой да не може да те намери, за да те извика в катедрата!
Нямаха и най-малка представа къде и как да търсят Оборин. Можеха лесно да го прикрепят към разследването на убийството на Карина Мискарянц — като човек, в чието жилище се е крила Тамара Коченова, но от това на никого не би олекнало. Да, имаха всички основания да обявят Оборин за издирване, но кой щеше да го издирва? Коротков и Лесников ли? Те бяха затънали до гуша в работа. А нямаше кой друг, дори да разпратеха ориентировки за издирването на Оборин във всеки милиционерски участък. Защото милиционерите от участъците също си имаха грижи и проблеми, а пък не биха го направили и за черните очи на детективите от „Петровка“.
Когато стигна до участъка в Южния район, Настя с огорчение научи, че Слава Дружинин го няма, макар че беше обещал по това време да си бъде на мястото. Поне така беше казал, когато Настя му се обади по телефона, преди да тръгне.
— Какво да се прави! — разпери ръце дежурният. — Спешно повикване. Нали знаете, ние не сме господари на времето си.
— Така си е — въздъхна Настя. — Добре, ако Слава се върне, кажете му, че съм идвала. Ще опитам да го хвана утре.
— Непременно ще му предам — обеща дежурният.
Настя излезе от участъка и тъжно пое към метрото. Поривите на вятъра я шибаха по лицето със ситни капки дъжд, които неприятно и болезнено боцкаха бузите и челото й. Настя още не можеше да свикне с новата чанта — все й се струваше, че тя аха-аха ще се хлъзне от рамото й и ще падне на тротоара. Придържаше я с ръка и това затрудняваше крачките й. Кой знае защо, в този момент всичко се сля в едно: и преживеният наскоро страх от новия сблъсък с кантората, и оскърблението от хората, които не повярваха на Гордеев и на нея, и още след първия сигнал започнаха служебно разследване, и ядът заради загубеното време за пътуване до Южния район, и неудобството, причинено от новата чанта. Всичко се събра в една топка, която изведнъж застана на гърлото й и накара очите й да плувнат в сълзи. Настя почувства, че губи самообладание и ей сега ще се разплаче насред улицата, пред минувачите.
Бръсна сълзите, стисна зъби и се огледа за подходяща пейка, на която да седне и да се успокои. Такава пейка се намери на петдесетина метра оттук, пред един от входовете на голям блок. Почти заслепена от напиращите сълзи, тя се добра до спасителното място, извади кърпичка, закри лицето си и няколко пъти трескаво изхлипа. Знаеше, че това ще помогне на мускулите на гърлото й да се отпуснат, ще започне да диша нормално и ще се успокои. Така и стана — все пак Настя Каменская имаше солиден опит в борбата срещу сълзите.