— Татяна Алексеевна, имате ли ключове от жилището на сина си? — попита Коротков.
— Разбира се. Искате да ги вземете ли?
— Искам да ви помоля да дойдете там с мен. Вие добре познавате сина си, неговите вещи, неговите навици. Може би като видите кои вещи липсват, тоест като определите какво е взел със себе си, ще успеем заедно поне приблизително да разберем колко далеч и за колко време е заминал.
— Добре, нямам нищо против — с готовност се съгласи Оборина.
За съжаление посещението в апартамента на Юрий Оборин не даде никакъв резултат. Според вещите, които липсваха, можеше да се предположи, че Юрий наистина е заминал за кратко време и е смятал да се върне преди застудяването, защото всичките му дебели дрехи си бяха на мястото. Освен това беше очевидно, че не е заминал за вила и изобщо извън града: кутията от наскоро купени обувки беше празна, а двата чифта маратонки си стояха на рафта за обувки под закачалката. Нещо повече — той се бе готвил за тръгване, без да бърза, без нерви и суетене, защото си бе взел любимата лъжичка и любимото стъклено мишле. По думите на Татяна Алексеевна Юрий винаги ги вземал със себе си, когато заминавал за повече от два-три дни. Човек, който панически нахвърля багажа в куфара си, защото във врата му диша някакво нещастие и той бърза да се скрие, едва ли ще бъде толкова предвидлив, че да не забрави двата си любими сувенира. С една дума — аспирантът от катедрата по наказателно право Юрий Оборин очевидно не е бягал от никого, не го бе заплашвала никаква опасност, никой не го бе отвлякъл. Сега сигурно беше се сврял на тихо място и си пишеше научния труд. Обаче трябваше непременно да го намерят. Защото той може би знаеше къде е Тамара. Защото там, където беше Тамара, беше и Саприн, който можеше да я убие всеки момент. Просто да се чудиш защо още не го е сторил. Или вече го е сторил?
Арсен тъжно гледаше подпухналото лице на Натик Расулов — своя дългогодишен помощник по кадрите. Някога, преди петнайсет години, когато кантората едва стъпваше на краката си, Натик беше трийсет и пет годишен як мъж, хитър, чевръст, мнителен. Умееше да намира за Арсен нужните му хора, предварително проверяваше техните характери и начина им на живот, навреме научаваше различни интересни събития и факти, които можеха да се използват за шантажиране и за вербуване на хора за техните редици. Той бе започнал да прави всичко това преди петнайсет години.
А сега Расулов беше натежал, надебелял, имаше всичко, за което бе мечтал, когато беше на трийсет и пет години, а с годините не се бе сдобил с нови мечти. На Натик открай време му куцаше въображението — Арсен знаеше това. И ето че сега на Расулов вече нищо не му трябваше, освен едно: да не му отнемат вече припечеленото. Нима ще се наложи да го смени с някой по-млад помощник? Жалко, човекът е предан, проверен — без никакво съмнение. Но е започнал да губи инициативността си, няма предишния хъс, хората му изобщо не го слушат, вербуват за работа последни отрепки — нали получават процент за всеки вербуван. Каква ирония, с мрачен хумор си помисли Арсен, социалистическият начин на живот е втълпил на всички ни такъв начин на мислене, от който няма да се отървем чак до смъртта си. Да произвеждаш количество във вреда на качеството. Да мамиш ръководителя си, като посягаш да отнемеш от чуждата уста жалки трохи, без изобщо да мислиш, че когато лъжата ти се разкрие, ще трябва да платиш много по-скъпо. В такива случаи бъдещата изпусната изгода е много по-голяма от онова, което си награбил на малки порции днес.
Да, трябваше спешно да уволни Натик и да постави работата с кадрите на нови релси. Грижливо да почисти целия механизъм, да провери всекиго поотделно, да го огледа буквално под микроскоп, да направи така, че вече наетите да работят както трябва. Да ги стегне като с менгеме. За всеки да намери индивидуален ключ. Предприятието на Арсен не е държавно, откъдето лошият работник може просто да бъде изгонен. Арсен не гони своите хора, той знае: не бива да обижда хората, обидата винаги ги прави отмъстителни и бъбриви. Ако един човек работи лошо, трябва да съумееш да го накараш да работи добре — в това се състои изкуството на ръководителя. Всеки глупак може да гони — за това не е нужен много ум. За съжаление понякога се случваше да няма никаква възможност да накара човека да работи добре, макар че компроматите срещу него — с лопата да ги ринеш. Просто човекът си беше тъп. Налагаше се да премахва такива хора. Но нали кантората, създадена от Арсен, съществуваше именно за да не могат някои престъпления да бъдат разкрити.