— Ти? — облещи се Расулов. — Ще се оттеглиш от бизнеса? Но той ще погине без теб.
— Няма да погине — позасмя се Арсен. — Няма да погине, ако начело застане човекът, когото искам да поставя там. Човек — желязо, стегнат, с ясен ум, аналитични способности и превъзходна памет, човек, който никога не забравя причиненото му зло и не умее да прощава. Майор от милицията, с университетско образование, юрист. Тринайсет години практическа работа, включително оперативна.
Расулов дълго се взира през прозореца, а пръстите му, които ритмично прехвърляха зърната на броеницата, сякаш живееха свой отделен живот. Най-сетне премести погледа си към Арсен.
— Каменская — каза той и в гласа му не проличаха въпросителни интонации. — Какво пък, това е добро решение. Но е неизпълнимо.
— Ще видим тая работа — студено се усмихна Арсен, помълча и повтори съвсем тихо: — Тепърва ще я видим.
Въпреки все по-голямата слабост и неразбираемата изнемога, Юрий Оборин се събуди в превъзходно настроение. През нощта сънува заседание на съвета, на което той, Оборин, защитаваше своята кандидатска дисертация. Насън Юрий произнесе от край до край десетминутното си встъпително слово, в което изложи актуалността на постановката на проблема, целта и задачите на изследването, основните резултати и изводи, както и постановките, изнесени за защита. Когато се събуди, разбра, че всички формулировки, над които си бе блъскал главата толкова дни, най-сетне са се избистрили и са изкристализирали, общата схема на работата е станала ясна, логична и стройна и той вече може просто да сяда и да пише текста, практически без да спира и да се замисля за каквото и да било.
Когато Серьожа му донесе в девет часа закуската, Юрий погледна чинията с отвращение. В нея имаше хрупкави пържени филии от бял хляб, които до вчера с такова удоволствие бе мазал с масло и конфитюр. Днес видът им не предизвика у него положителни емоции. Вяло разбърка с любимата си, донесена от Кипър лъжичка бурканчето с кисело мляко, после изпи на един дъх комплекса витамини и помоли да му донесат чай вместо кафето.
— Днес имам силна тахикардия — обясни на Серьожа. — Не искам да я провокирам.
След като закуси, Оборин се захвана за работа и така се увлече, че страшно се изненада, когато чу как бравата щракна. Оказа се, че е вече три часът и медицинската сестра Юля е донесла обяда. Тя беше толкова цветуща и сияеща, че Юрий неволно й се залюбува.
— Сигурно мъжът ви е доволен, че сега не дежурите нощем — каза той, докато гледаше как Юля подрежда на масичката чиниите и приборите. — Пък и изглеждате съвсем другояче.
— Така си е — отвърна медицинската сестра. — Нощните дежурства са противопоказани за омъжените жени, особено ако мъжете им са ревниви. Безсънната нощ е нищо в сравнение с това, което трябва да понасяме вкъщи. Слава богу, с моя съпруг нямам такива проблеми.
— Вие имате късмет, за разлика от Олга.
— От Олга ли? — обърна се към него Юля. — Какво приказвате, Александър Инокентиевич е рядко мил човек. Доколкото знам, през целия им съпружески живот никога не е правил сцена на Оля. Нима ви се е оплакала от мъжа си?
— Не — отговори Оборин с внезапно пресъхнали устни. — Имах предвид не медицинската сестра Решина, а една моя позната. И тя се казва Олга.
Глава 17.
— С какво ще ме зарадваш?
— Ами няма нищо, всичко е що-годе тихо.
— Какво значи що-годе? Случило ли се е нещо?
— Засега нищо сериозно. Просто дреболии. Онази жена от „Петровка“, дето беше взела материалите от Южния район, си е спомнила някак си, че свидетелите са били девет, и сега много се чуди защо са останали осем. Ходила е при моя човек в участъка и се е опитвала да разбере какво става.
— Разбрала ли е?
— Хайде моля ти се! Момчето е стабилно, преписало е наново всичките си книжа, моето име го няма там и никога не го е имало. Показал ги е на онази жена — свидетелите са осем и при него, а тя взела да му разправя за някаква карта: че, нали, преди да вкара данните в компютъра, е поставила на нея точки по адресите на свидетелите. Та на картата й се появила една точка в повече. Но ти не се тревожи, тя си мисли, че от разсеяност е объркала нещо.