— Внимавай, ей! Ти си моето алиби. И трябва да бъдеш чист като ангел.
Едуард Петрович Денисов още беше в Москва, макар че в родния му град го чакаха неотложни работи. Естествено имаше да свърши едно-друго и в Москва, но далеч не заради тези неща бе останал в столицата. Искаше да види с очите си как ще бъде доведено докрай издирването на убийците на Лиля и малкия Филип. Седеше с часове във фотьойла в разкошния си апартамент на четиринайсетия етаж, който си бе купил специално за такива случаи, защото не можеше да понася хотелите, гледаше студеното есенно небе и си мислеше: „Как можа да се получи така, че с едната ръка се опитва да открие хората, убили Лиля, а с другата прикрива убийците, като ги прави недостъпни за правосъдието! И не само за правосъдието, но и за самия себе си.“
Знаеше, че Анастасия има служебни неприятности поради контактите си с него, че се води служебно разследване, дори май някакъв служител на Главното управление е отлетял за неговия град, за да провери разказа й за убийството в санаториума. Беше я попитал:
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не, благодаря — тъжно бе отговорила тя. — Ако се случи така, че започнат да ви разпитват за мен, не бива нищо да криете, нали? Разказах им всичко, както си беше, нямам от какво да се срамувам.
— Както желаете — отвърна Денисов.
Тази сутрин той се обади на племенника на жена си Миша Шоринов.
— Какво става с твоето гениално лекарство? — поинтересува се Едуард Петрович. — Пуснахте ли го в производство?
— Още не. — Гласът на Шоринов беше злобен и ядосан. — Нещо не им потръгва. Но обещават, че всеки момент щяло да стане.
— Обещавали били! — изхъмка в слушалката Денисов. — Знаем ги тези обещания, колко пъти са ни лъгали. Имаш късмет, че върна бързо парите, инак представяш ли си какви лихви щяха да се натрупат досега! Нали ме уверяваше, че след като бъде закупен архивът, започването на производството е въпрос на няколко дни, а ето вече скоро ще стане месец оттогава.
— Е, калеко — смотолеви Михаил Владимирович, — невинаги нещата се подреждат така, както ги планираме.
— Разбира се, разбира се — миролюбиво се съгласи калекото. — Ще ти искам една услуга, Мишенка. Трябва ми човек с опит в издирвателната работа, добре да познава Москва и правоохранителната система. Желателно е да има задграничен паспорт и многократни визи за две-три страни в Западна Европа. Имаш ли такъв човек?
— Аз ли? — смути се Шоринов. — Ама моля ви се, калеко, откъде?
— Просто си помисли хубавичко. Плащам добри пари, за него — много, за теб — малко по-малко, заради посредничеството, но също прилично. Да речем, онова момче, дето намери архива? То сигурно може да ми свърши работа. Я го свържи с мен.
— Няма го в Москва, калеко, нали ви казах, че тръгна след момичето, за да го успокои, да му обясни…
— О, че кога беше това! — небрежно избъбри Денисов. — Вече отдавна трябваше да се е върнал.
— Не, още не се е прибрал в Москва.
— Слушай, Михаиле, ти нещо усукваш. — Гласът на Едуард Петрович мигом стана студен и мнителен. — Защо не се е прибрал още? Доколкото разбрах от думите ти, момичето е било уплашено от необикновено голямата сума и е помислило, че пред очите му и с негово участие се върши нещо престъпно, защото със завръщането си в Москва си е въобразило, че е опасен свидетел, уплашило се е, че искат да го премахнат, и е избягало. Твоето момче е научило за къде е заминала тя и я е последвало, за да й обясни всичко и да я успокои. Правилно ли излагам ситуацията дотук?
— Да — с треперлив глас потвърди Михаил Владимирович.
— После ти си научил отнякъде, че милицията издирва това момиче, и си помислил, че щом милицията има някакви претенции към нея, тя, за да облекчи участта си, може да сподели със славните ни стражи на реда информацията за живеещата в Холандия вдовица на професор Лебедев и как някой си господин Шоринов в Москва замисля да присвои авторските права над изобретението на Лебедев, а нещастната вдовица ще остане с пръст в устата и няма да получи нищо срещу научното наследство на мъжа си. Разбира се, освен милиона, който й е платил Шоринов, тъй като е съвършено очевидно, че ако успее чрез архива да възстанови препарата, изобретен от Лебедев, той ще реализира наистина приказни печалби, от които, като непочтен човек, няма да даде и копейка на вдовицата. Ти, Миша, си се уплашил от тази вероятна перспектива, не ти се ще да се съдите с вдовицата за авторските права и ме помоли да те свържа с хора, които ще попречат на милицията да намери момичето и да му предяви претенциите си. Правилно ли съм те разбрал? Така ли стояха нещата?