— Да — отново потвърди Шоринов.
— Тогава обясни ми защо твоя младеж още не се е върнал?
— Може би още не е намерил момичето — неуверено изказа предположението си Шоринов.
Хипотезата не издържаше никаква критика, което Едуард Петрович веднага съобщи на племенника си:
— Драги мой, доколкото разбрах, той още в Москва е научил със сигурност къде е тя. Инак за какво бяха всичките тези истории с милицията, дето била по петите й? Ако той не е знаел къде е момичето, и милицията нямаше да го знае. Та защо, казваш, не се е върнал още?
— Не знам — най-сетне твърдо отговори Михаил Владимирович. — Може би там му харесва, решил е да поживее малко, да си почине. Да си е хванал някоя мадама и да не излизат от леглото. Може дори да е с Тамара — тя е хубаво момиче.
— Това вече е друга приказка — зарадва се Денисов. — Значи така, Мишенка. Извикай веднага това момче тук. Имам една задача за него, много спешна и много конфиденциална. Подчертавам: толкова е спешна, че за бързината ще платя отделно. Тъй че ако успееш да намериш момчето и да направиш така, че утре, а още по-добре довечера то да бъде в Москва, ти лично за старанието си ще получиш от мен трийсет бона в зелено. А той, ако успее да долети тук в посочените срокове — петнайсет. Но естествено — само ако се заеме с моята задача. Ако просто дойде, но откаже да работи за мен, няма да получи нищо. Нямам намерение да плащам частните му разходки. Ясна ли ти е задачата?
— Кажете поне от какъв характер е задачата — плахо помоли Михаил Владимирович.
— Нали ти казах — издирване. Повече засега не е нужно да знаеш. Действай, Мишенка!
В самолета Саприн безуспешно се опитваше да заспи, но за съжаление му се бе паднала ужасно бъбрива съседка — дама малко над четирийсетте, която веднага се заплесна по красивото му синеоко лице и с всички сили се стараеше да очарова Николай. Той слушаше с половин ухо безкрайното дърдорене на спътничката си, като се стараеше да кима на място и да подава кратки, но необходими реплики, за да не изглежда неучтив, а всъщност размишляваше защо ли Дусик го бе извикал толкова спешно. Какво ли можеше да означава това? Дусик каза, че работата не търпи отлагане, и то до такава степен, че само за да пристигне в Москва през това денонощие, Саприн ще получи петнайсет хиляди долара. Интересно, а какво ли си мисли той за Тамара? Впрочем щом хората, които са поели нещата в свои ръце, са наредили засега Саприн да не закача Тамара, защо трябва той да си губи времето? Може да спечели от нещо друго засега.
На самия Саприн този обрат му изглеждаше най-добрият. Никак не му се искаше да убива Тамара, тя беше свястна жена, делова, дисциплинирана, услужлива, сговорчива и не бе сторила нищо лошо лично на него. Беше се наел да я ликвидира само за да спечели пари за Иринка. Но щом се отваряше възможност да се сдобие със сумата, без да закача Тамара — още по-добре! Възможно беше забраната върху ликвидирането на Тамара да се проточи достатъчно дълго и Николай да успее да спечели пари не само за сестра си, но и за себе си, за да вземе Катя и двамата също да заминат за Щатите. Да живеят като голямо семейство в две съседни къщи с Иринка и Леонид, заедно да отглеждат децата си и никога повече да не видят омразната си майка и оня гаден педал — мъжа й.
Колкото повече самолетът наближаваше Москва, толкова по-често мислите за спешното повикване, за парите и за новата задача оставаха на заден план, за да отстъпят място на мислите за Катя. За Катенка. За Катюша. Николай толкова силно искаше да я види, че се чудеше сам на себе си. Дори не бе подозирал, че е способен на такива силни чувства към жена. Интересно — дали Дусик й е казал, че Николай ще пристигне скоро? Сигурно не, глупакът ревнив. Тази сутрин, когато Николай й се обади в обичайното време между осем и девет сутринта, тя разговаряше с него, както обикновено, изобщо не спомена, че Дусик смята да го извика в Москва. После, към обяд, дотича едно хлапе, син на телефонистка от пощата, и каза, че чичо писател има покана за телефонен разговор с Воронеж точно след половин час. Саприн се обаждаше в Москва само на Катя, а с Шоринов се свързваше чрез един човек във Воронеж.
След като получи от воронежкия абонат нареждането спешно да се върне в столицата при еди-какви си и еди-какви си условия, Саприн понечи веднага да звънне отново на Катюша, но си помисли, че може часът да не е удобен. Сигурно косматият Дусик сега седеше у Катя и чакаше съобщението от своя човек във Воронеж — дали е успял да намери Саприн и да му предаде нареждането и какво е отговорил Саприн. Ами да, разбира се, сега той е при Катя, къде другаде! Николай добре познаваше правилото му да не води по-специални разговори нито от службата си, нито от къщи.