— Правилно разсъждаваш — одобрително кимна Шоринов. — И как мислиш, колко време ще ти е нужно, за да го откриеш?
— Трудно е да се каже. Ако той просто не живее в дома си, а е у жена или у приятели, за три-четири дни естествено ще го измъкна от бърлогата му. Но ако се укрива, може да не ми стигне и цяла седмица. Между другото, ако ми потрябва повече от седмица, за да го издиря, колко ще получа?
— А, драги, за това дори не сме говорили — поклати глава Михаил Владимирович. — Аз те препоръчах като специалист от екстра класа, за когото и седмица е много. Нали разбираш, нима щяха да ти предложат толкова пари, ако не бях казал, че си най-добрият специалист и съответно — най-скъпият.
— Е, благодаря — кисело се усмихна Саприн. — Излиза, че заради големите ви похвали може да остана без никакъв хонорар, ако не намеря това момче за една седмица. Защо се изсипвате, някой да ви е молил? Защо ми правите реклама? Искате и вие да спечелите от комисионата? Процент от моя хонорар ли ще получите?
— Тихо, тихо. — Шоринов примирително вдигна ръце и се усмихна весело. — Не се ядосвай, Николай. Нещата не стоят така, както си мислиш. Ще намериш момчето, изобщо не се съмнявай. Ако искаш — за едно денонощие, ако искаш — за три. Но при едно условие.
— Какво условие?
— Хонорара — фифти-фифти.
— Не ви разбрах.
— Ще ти обясня. Слушай сега: съвсем случайно, подчертавам, съвсем случайно знам кое е това момче и къде се намира в момента. Съвършено случайно. Просто някакво съвпадение. Аз между другото бих могъл да кажа това на моя познат преди десет минути по телефона, когато той ми диктуваше задачата за теб. Бих могъл. Но не го казах. Защото си ми симпатичен и искам да ти дам възможност да спечелиш. Но нали разбираш — не съвсем безкористно. Ще ти кажа къде е момчето, а в замяна на това ти ще ми дадеш половината от хонорара. Ако не искаш — търси си го сам, твоя работа. Само не забравяй предварително да пресметнеш какво ще се получи. Момчето е скрито на сигурно място — не за седмица, ами и за месец не можеш да го намериш сам. Тоест ще получиш за труда си най-много хилядарка, а може би и по-малко. Съгласиш ли се да делим — ще го намериш в рамките на едно денонощие и ще спечелиш трийсет и пет хиляди. Усещаш ли разликата? А сега решавай.
— Не разбирам вашата доброта. Че трябва да деля с вас — това го разбирам. И смятам, че е напълно справедливо. Но защо вие трябва да делите с мен, а? Кажете на своя познат, че съм намерил аспиранта, когото търси, вземете хонорара и си го сложете в джоба. Целия, а не половината. Защо не искате да направите това?
— Защото моят познат е по-умен, отколкото си мислиш — отговори Дусик. — Той помоли да извикам за тази задача теб, аз му казах, че си пристигнал, а къде е гаранцията, че няма да поиска да ти връчи хонорара лично? Отиваш при него, той ти дава плика, а ти с ясни, невинни очички му казваш, че изобщо нищо не си правил и с нищо не си заслужил тази награда. Нали може да стане така?
— Може, разбира се — позасмя се Саприн, който най-сетне схвана неговата примитивна комбинация. При цялата си необуздана алчност Шоринов все пак беше способен да проявява достатъчна предпазливост и бе помислил как да не се изложи. По този начин с половината хонорар той просто купуваше мълчанието на Саприн, в случай че Николай се срещне лично с богатия познат на Дусик. Явно в отношенията между Дусик и този познат, измамата и мошеничеството бяха изключени. — А какво ще стане, ако откажа да свърша тази работа?
— Ще стане много лошо. — Шоринов покрусено въздъхна. — Моят познат обеща да ти плати петнайсет хиляди, задето ще се наемеш с изпълнението на задачата в рамките на едно денонощие. Разбра ли? Тоест ако в рамките на едно денонощие пристигнеш в Москва, но откажеш да изпълниш задачата, няма да получиш тези петнайсет хиляди. Няма намерение да плаща за твоите лични разходки — именно така се изрази.
— Ясно. Следователно нямам избор — констатира Саприн. — Какво пък, ще смятаме, че сме се разбрали.
— Е, прекрасно. Катерина! Какво става с вечерята?
— Всичко е готово! — чу се от кухнята гласчето на Катя.
На масата Николай се стараеше да не поглежда Катя, за да не вижда всеки път нейното равнодушно-приветливо лице. Никога не я бе виждал такава. Още от деня, когато Саприн за пръв път бе прекрачил прага на този апартамент, между тях се бе породило онова вълнуващо напрежение, което неизбежно води до бурна любовна връзка. И лицето на Катя в присъствието на Саприн можеше да бъде оживено, нежно, развълнувано, тъжно — всякакво, само не равнодушно.