— Кой ще те смени днес? — уж между другото попита Юрий, когато младежът постави на масата подноса с храната и приборите.
— Олга Борисовна. Защо?
— Просто питам. Още не мога да схвана как си подреждате графика. Вчера беше Юля, днес е Олга, а утре ще бъде тази… е, как се казваше… тази бе, дето децата й вечно боледуват.
— Марина — подсказа му Серьожа. — Ами те пак са болни. Имат една година разлика, ходят в една и съща детска градина, така че ако в градината тръгне някой вирус, и двете веднага го пипват.
— Ами мъжът й? Защо той не погледа децата? Страх го е да не се феминизира ли?
— Не знам — усмихна се Серьожа. — Той изобщо е някак странен, много е затворен. Може дори да е опасно да му се оставят децата. Нали знаете — има хора, които не схващат разликата между дете и възрастен човек. Е, Петя е точно такъв.
— Ти го познаваш, така ли?
— Разбира се, и той работи тук, в лабораторията.
Оборин дочака Серьожа най-сетне да си тръгне, после стана и се съсредоточи върху състоянието си. Леко му се виеше свят, но не повече, отколкото вчера и завчера. Краката едва го държаха и при всяка стъпка плувваше в пот, сякаш не местеше в пространството собственото си тяло, а мъкнеше на гръб петдесеткилограмова тежест, и то нагоре по стръмна пътека. Юрий събра всичките си сили, за да застане под душа. Направи го контрастен: започна с гореща вода, която със завъртане на крана правеше ту леко прохладна, ту малко по-топла, и след петнайсетина минути, когато студената вода вече беше ледена, а горещата едва се издържаше, той се почувства доста по-добре.
Нямаше апетит, но направи усилие и изяде всичко, изпи две чаши силен, горещ и много сладък чай, изля витамините в мивката и легна да боледува. Вече и през ум не му минаваше за дисертацията. Най-важното сега беше да събере сили и да измисли какво да прави.
Веднага след десет дотича Олга. Наведе се да го целуне и той почувства колко прохладна е кожата й, колко приятно мирише на есен и свобода. За пръв път през целия си престой в отделението Оборин остро усети, че е лишен от свободата си.
— Юрочка, имам чудесни новини! — зачурулика тя. — Снощи мъжът ми спешно замина в командировка за два месеца. Представяш ли си колко свободно време ще имам, за да се виждаме! Нощем ще работи Серьожа, а аз — само денем, веднъж на три дни. Цялото останало време е наше! Юрка, представяш ли си какъв късмет! Събирай си багажа, кажи на Александър Инокентиевич, че се прибираш вкъщи, и започваме с теб нов живот.
— Интересно — намръщи се Оборин, — а как ще обясня на Александър Инокентиевич желанието си да си тръгна?
— Господи, не си длъжен нищо да му обясняваш! Ти се намираш тук, докато се нуждаеш от помощ, за да завършиш творческата си работа, разбираш ли? Щом си завършил работата си — край, свободен си като птица. Ако искаш, оставаш, ако искаш — отиваш си, твоя воля.
— И той ще ме пусне толкова спокойно? — кой знае защо, усъмни се той.
— Че защо да те държи? За какво си му? Разбира се, че ще те пусне. Когато си тръгна, извикай го и му кажи. Това е — нищо повече.
— Чудесно! — усмихна се Оборин. — И ти ми обещаваш, че ще прекарваш цялото си свободно време с мен?
— Обещавам. — Тя отново го целуна, пъхна ръка под одеялото и погали мускулестите му бедра. — Между другото — защо лежиш? Мързел ли те е налегнал? Или се чувстваш зле?
— Да, домързя ме нещо — отговори той, като се стараеше думите му да прозвучат колкото може по-убедително.
Не посмя да си признае, че се чувства зле. Ами ако под този предлог Олга реши да му даде някаква отрова или — още по-лошо — да му бие инжекция? Пак добре, че никой не го контролира как пие витамините. Но с други лекарства този номер може да не мине.
— А как върви дисертацията ти?
— Отлично. Остана ми съвсем малко и втората глава ще е готова.
— Е, добре. — Олга нежно погали с длан лицето му. — Много добре. Дописвай я по-скоро и ще се заемем един с друг. Става ли? — Отново се наведе над него и го целуна — този път продължително и умело, просто дъхът му секна.
Когато тя си тръгна, Оборин дълго гледа солидната дървена врата, преценявайки нещо, после решително натисна копчето за повикване на лекаря. Доктор Бороданков се появи след три минути.
— Слушам ви, Юрий Анатолиевич — разтревожено каза той. — Случило ли се е нещо?
— Нищо, Александър Инокентиевич, всичко е наред. Исках да ви благодаря за великолепните грижи и режима и да ви предупредя, че утре искам да си тръгна.