— Така ли? — учуди се лекарят. — Но защо? Доколкото си спомням, вие си платихте за две седмици престой. Минали са само десет дни.
— Завърших работата си, така че сега с чиста съвест мога да се прибирам вкъщи.
— Но ние не можем да ви върнем парите за четирите дни — смути се Бороданков. — Нашите финансисти няма да се съгласят…
— Не е и необходимо — махна с ръка Оборин. — Да не ставаме дребнави. Всичко е наред, Александър Инокентиевич. Остана ми само леко да пипна текста, както се казва, да го доизкусуря, така че и днес с голямо удоволствие ще поработя тук, а утре след закуска искам да си тръгна. Възможно ли е?
— Ама разбира се. Можете да си тръгнете всеки момент, дори нощем. Нали знаете моя принцип: най-добрият режим е онзи, който човек си състави сам. Организмът сам си знае кога и какво да прави, кога да яде, кога да спи, кога да работи, кога да се разхожда. В никакъв случай не бива да го насилваме, да му натрапваме измислен от някого режим. Ами добре, Юрий Анатолиевич, искрено се радвам, че престоят ви при нас е дал резултата, на който сте разчитали. Главата е написана, работата е завършена, приемете моите поздравления. Когато решите да ни напуснете, извикайте дежурната медицинска сестра, тя ще ви придружи до изхода.
— И сам няма да се изгубя — засмя се Оборин. — Не съм забравил как ме доведохте тук.
— Тогава не бива да забравяте, че нашите врати са заключени — весело отвърна Бороданков. — За да не могат любопитните журналисти да пъхат тук дългите си носове.
От стаята на Оборин Александър Инокентиевич веднага се забърза към кабинета си. Пътем надникна в стаята на медицинските сестри. Олга се бе навела над дневника и старателно записваше нещо.
— Олюшка, ела при мен — повика я той.
Когато влязоха в кабинета му, Бороданков бързо заключи вратата, грабна жена си на ръце и я завъртя из стаята:
— Намерихме верния път! Оленка, намерихме верния път! Оборин се е наканил да си тръгва. Успял е да завърши дисертацията си, преди да започнат необратимите промени. Той е първият, който е завършил работата си, и утре сам ще си тръгне оттук.
— Утре ли? — Олга се изтръгна от прегръдките на мъжа си и оправи късата си снежнобяла престилка, която откриваше доста нависоко красивите й крака. — Защо утре? — попита навъсено.
— А защо не? — на свой ред попита Бороданков.
— Но… — Тя се запъна. — Искам да кажа, че щом е завършил работата си, може да си тръгне още днес. Защо трябва да чака до утре?
— Така му е удобно — сви рамене Александър Инокентиевич. — Каза, че искал още да поработи върху текста, да го поизглади. Напълно разбираемо. Не виждам какво толкова те учудва. В края на краищата той си е платил за още четири дни.
— А как се чувства?
— Няма оплаквания. Слушай, какво му даваме? Кой вариант?
— В началото четирийсет и седми, а през последните два дни — петдесет и първи.
— Чудесно! Просто чудесно! — Бороданков потри ръце, грабна отново жена си и я разцелува по двете бузи. — Вярно, този юрист не е добре, вижда се с просто око, макар че той не се оплаква. Но след десет дни престой още има достатъчно сили, за да си тръгне. Това означава, че четирийсет и седми и петдесет и първи вариант са най-близо до това, което търсим. Вече сме на прага, Оленка, остана съвсем малко. Още съвсем мъничко, още едно усилие — и с теб сме победители. Разбираш ли? Ние с теб сме победители!
— Да, Саша — повтори тя шепнешком, загледана право в очите на мъжа си. — Ние с теб сме победители.
Тя се притискаше до него все по-силно, без да откъсва очи от лицето му, и само след минута Александър Инокентиевич трескаво разкопчаваше престилката й, под която нямаше нищо, освен чисто символичните дантелени лентички и тънките шнурчета, наречени дамско бельо. Той обожаваше такива моменти — когато Олга успяваше да го разпали в най-сложни и неподходящи условия. Безгрижна е само неопитната младост, а с напредването на възрастта започва да ти пречи всичко, дори лекият шум, дори някоя миризма, да не говорим за хората, които постоянно минават покрай вратата. И щом Олга съумяваше да го провокира за правене на любов посред бял ден в служебния кабинет, където нямаше удобен широк креват и чисто бельо, значи все още е мъж за милиони! Още си го бива. Защото е победител!
Все още задъхана след бурния любовен експромт, Олга тръгна към стаята на Оборин. Юрий още лежеше в леглото и на нея дори й се стори, че не бе помръднал от момента, когато тя си тръгна от него сутринта. Явно няма сили, но, кой знае защо, не иска да говори за това. Ето, заблудил е и Саша. Разбира се, Саша вижда, че Оборин не е добре, но тя определено знае, че всъщност той е много зле. Защото комплексът, който пие, не е четирийсет и седми или петдесет и първи вариант на лакреола, а един от старите, под номер 24. И ако го взема пет дни поред, леталният изход му е гарантиран. На шестия ден настъпват необратимите промени и после вече и да го пие, и да не го пие — краят е един и същ. След около два дни.